Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Създанието на Кити се намръщи.
Как може да говориш така, след като сега и аз съм тук? И Натаниел е чел книгата му, и господин Бътън, и…
Апокрифите са само част от цялата история. Птолемей така и не доживя да напише останалото. Освен това хората като Натаниел четат, но не вярват.
Аз повярвах.
Да. Така е.
Ако се върнеш и помогнеш да спасим Лондон, по някакъв начин ще продължиш делото на Птолемей. Хората и джиновете ще работят заедно. Това е искал той, нали така?
Момчето погледна навън в празнотата.
Птолемей не ми поставяше искания.
Аз също не поставям искания. Ти можеш да направиш каквото си пожелаеш. Моля те за помощ. Ако не искаш да се отзовеш, така да бъде.
Ами…
Момчето протегна тънките си, кафяви ръце.
Това противоречи на здравия разум, но ще е хубаво да си уредя сметките с Факарл. Ще ни трябва обаче Жезъла. Без него нищо няма да стане. И освен това, няма да оставам дълго, особено щом ще съм натикан в…
Благодаря ти, Бартимеус! В прилив на благодарност, фигурата на Кити се наведе настрани и метна тънките си ръце през врата на момчето. Топчестата глава се отпусна за момент на нежната кафява ръка.
Добре де, добре. Не изпадай в сантименталности. Ти направи своята саможертва. Сега, предполагам, е мой ред.
Твърдо, но сдържано, момчето се измъкна от бъркотията от крайници и се изправи на стъпалото.
Най-добре се връщай, каза то. Преди да е станало прекалено късно.
Фигурата на Кити вдигна поглед, главата й се наклони обвинително, после тя скочи ядосано на крака.
Какво точно имаш предвид? Постоянно го повтаряш. Каква саможертва?
Мислех, че знаеш. Съжалявам.
Какво? Ей сега ще те цапна!
Как? Нямаш никакви ръце.
Или… или… Ще те бутна от ръба. Просто ми кажи!
Истината, Кити, е, че Другото място не е благоприятно за хората. По същия начин, както моята същност страда на Земята, така и твоята същност страда тук.
Тоест?
Тоест, ти доброволно си се отделила от тялото си. Не за дълго, което е предимство. Птолемей остана тук много повече време. Задаваше въпроси, постоянно задаваше въпроси. Той остана тук двойно по-дълго от теб. Но…
Но? Хайде де.
Фигурата подскочи напред с протегнати ръце и нападателно наведена глава. Момчето отстъпи назад до последното стъпало и се залюля на ръба на бездната.
Не виждаш ли колко добра ставаш в боравенето с това нещо? Първата ти фигура беше безнадеждна. Ти вече забравяш земните си връзки! Когато Птолемей се върна, беше забравил почти всичко. Не можеше да ходи, едва успяваше да използва крайниците си… Беше му необходима адски много сила дори само за да ме призове отново. И това не е всичко. Докато ти си тук, на Земята тялото ти умира. Не можеш да го виниш, нали? То беше изоставено. По-добре се връщай бързо, Кити. По-добре се връщай бързо.
Но как? прошепна тя. Аз не знам как.
Облада я страх; фигурата, създанието й с топчестата глава, стоеше отчаяно на стъпалото. Момчето се усмихна, пристъпи напред и я целуна по челото.
Лесна работа, каза Бартимеус. Портата все още е отворена. Аз мога да те освободя. Спокойно. Работата е уредена. Ти свърши своята част.
Той отстъпи. Фигурата на Кити, момчето и залата с колоните избухнаха и се превърнаха в ивици и ленти. Кити се хвърли във водовъртежа на Другото място, сред светлини и въртящи се цветове. Тя се носеше ли, носеше. Навсякъде около нея цареше безтегловността на смъртта.
Част пета
Подскок, накуцване и… паднахме горе на стъпалата между колоните. Пред нас имаше бронзова врата, позеленяла от времето. Бутнах и я отворих. Вмъкнах се в светилището на бога. Въздухът беше хладен. Беше тъмно — нямаше прозорци. Затворих вратата и затръшнах древното резе. Точно в този момент нещо се блъсна от другата страна.
Поставих печат на вратата просто, за да съм изряден, после изпратих Минисветлинка към тавана, където тя забръмча и затрептя с розово сияние. От края на стаята с мрачно неодобрение ни гледаше статуята на брадат човек. Иззад вратата и отвсякъде около светилището долитаха плясъците на кожени крила.
Поставих господаря си под Минисветлинката и наведох муцуната си по-близо. Дишането му беше неравномерно. По дрехите му се просмукваше кръв. Съсипаното му лице, цялото в белези и бръчки като древен плод, бе пребледняло.