Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
— Синът на хана тръгва с мене. Чакайте го.
А навън, макар да беше среднощ, беше светло, сякаш се съмваше. Защото светеха белите планини, издялани от прозрачен лед. И Аспарух видя неколцина жреци в бели дрехи, застанали до бели коне.
И Аспарух тръгна с Ак Йола и жреците нагоре в планината. Когато съмна, видя коня, който яздеше. А беше конят бяло-сив и биеше на зелено, и Аспарух не беше срещал коне с такава боя. После се досети, че такъв цвят има старият лед.
Пътят вървеше все нагоре и нагоре. И камъните по бродовете на потоците бяха като захвърлени случайно сред водите. И камъните, които подпираха пътеката по сипеите, като че ли бяха се сринали случайно от сипеите. Ако жреците не водеха Аспарух, той никога не би се оправил в планината. И пътят все се изкачваше нагоре, докато петната сняг се сляха в бяла пелена, която обгърна планината, а огнищата мъгла се превърнаха в бели облаци.
Тогава сред облаците засвети стена от лед. То беше замръзнал водопад, но той като че ли беше се оковал в един миг, като омагьосан, та беше запазил целия устрем на гигантските струи, които изригваха от ръба на плосък връх и падаха надолу от шеметна висота. Не можеше и не биваше така да замръзне вода — не се виждаше нито висулка, нито увиснала ледена капка. Тук ледът се извиваше напред и се хвърляше надолу, като че ли беше се вкаменил в мига на скока си. И ледените струи се преплитаха като тела на могъщи змии. Аспарух почувства, че планината не по-зле от степта може да накара човек да се смали и да признае, че е дребен и нищожен.
И Ак Йола каза на Аспарух:
— Сине на хана, остави да завържат очите ти. Те завързват и моите очи.
След това жреците завързаха очите на Аспарух, но завързаха и китките му върху предния лък на седлото, а краката му под корема на коня, за да не се смъкне от коня. И Аспарух усети, че се качват, но слизат, и усещаше коня като част от себе си, та усещаше, дори сякаш виждаше как бяло-розовите кости на коня се движат и наместват вътре в тялото му, между червените мишци, които се свиват и напрягат. После развързаха ръцете на Аспарух и нозете му, ала оставиха превръзката на очите му и го качиха на носилка. И той не разбра колко време е пътувал през мрака, олюляван като в опиянение. Но стана по-топло и той чу шум на вода, който го придружи през целия път. А беше това ту поток, който тече край скала, ту капчук, който дълбае скала. И въздухът се промени. В началото Аспарух дишаше ухание на тор и мокро сено, после вдъхна мирис на земя и мокър камък. А от мрака идеха и други странни миризми и Аспарух си спомни прошепнатите разкази, че жреците превеждат непосветените гости през облаци от опияняващи благоухания, които могат да накарат човек да мисли, че е полудял. И Аспарух разбра, че това странно пътуване през мрака не само скрива пътя към сърцето на планината, но и подготвя душата на човека за странни чувства и странни видения.
3.
Аспарух отвори очи и помисли, че сънува. Нечии ръце му бяха помогнали да се изправи и някой беше дръпнал превръзката от лицето му. И той разбра, че стои в Светилището на Големия конник.
А това беше пещера. И срещу Аспарух се издигаше бяла каменна стена, наклонена над него, и за да види върха й, трябваше да вдигне глава. И върху стената беше издълбан образът на Големия конник, десет пъти по-едър от обикновения човешки ръст, а нозете на коня газеха пламъците на вечен огън — бяло-жълто-синя преграда от светлина, която извираше от напукания каменен под, както тревите извират от степта. Гореше диханието на земята, запалено някога от някого, защото иначе незнайният ваятел не би могъл да издълбае сред пламъците нозете и копитата на коня. А пронизаният лъв се гърчеше сред самите пламъци. И левият преден крак на коня беше вдигнат, и главата на коня беше обърната към Аспарух с едва уловимата и все пак търсена прилика с човешко лице — на човек с широки скули. А широки скули имаше и конникът, също загледан в Аспарух, но чертите на лицето му се разтопяваха в камъка, та Аспаруховите очи мъчително търсеха да различат по-добре чертите на лицето му и не можеха. Светлината идеше отдолу и сенките пълнеха с мрак очите на конника и чашата в ръката му. А върху челото на коня светеше златен диск, който събираше светлина, и човек не би могъл дълго да гледа образа на конника, защото сияйният диск би го заслепил.
Да, това беше той, Великият праотец — Големият конник, първият човек, възседнал коня, дар от боговете. Не бог, но вече и не човек, който някога беше имал човешко име, а после беше отишъл при Тангра и сега се наричаше само Конникът.