Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Те ме връщат! — изхриптя монахът. — Обратно… обратно… в онова ужасно място! — Внезапно отвори очи и впери невиждащия си поглед в очите на Саймън, които бяха само на педя от неговите. Саймън не можеше да се освободи от хватката на монаха, макар че Бинабик се бе озовал до него и се опитваше да му помогне.
— Ти знаеш! — извика Докайс. — Ти знаеш какво е това! Ти си белязан! Белязан като мен! Видях ги като минаваха — Белите лисици! Вървяха в съня ми! Белите лисици! Господарят им ги е изпратил, за да вледенят сърцата ни и да отнесат душите ни с черната си кола!
И пусна Саймън, който се задъхваше и хълцаше. Бинабик и Хенгфиск държаха треперещия монах, докато най-накрая той спря да се мята. Гората отново притихна и тишината обви малкия лагер така, както бездната на нощта прегръща умираща звезда.
20. Сянката на колелото
Той стоеше сред откритото поле, в центъра на голяма тревиста падина — частица бледен изправен живот сред безкрайната зеленина. Никога не се бе чувствал толкова уязвим и гол под открито небе. Полята се простираха в Далечината пред него; на хоризонта каменносивото небе се сливаше със зеления цвят на тревата.
След като изтече известно време — дали минути, или години в това неопределимо безвремие, равната линия на хоризонта се разкъса.
С ужасяващото скърцане на боен кораб, блъскан от силен вятър, в далечината се появи нещо тъмно. То се издигаше все по-нагоре, достигайки невероятна височина, докато сянката му не падна върху Саймън — изненадващо тъмна; чу се някакво бръмчене, което разтресе костите му.
Огромното нещо се очерта в небето, задържайки се за един дълъг момент в края на равнината. Беше колело, огромно черно колело, високо като кула. Погълнат от сянката му, Саймън гледаше с разширени очи как колелото започна да се върти с влудяваща неумолимост по дългия зелен склон; изпод него захвърчаха изтръгнати чимове. Саймън стоеше вцепенен на пътя му, а то продължаваше да се върти неспирно — като воденичните камъни на Ада.
Колелото надвисна над него — черно туловище, извисило се до небето; пръскаше около себе си дъжд от пръст и трева. Земята под краката на Саймън се разтресе под тежестта му. Той се олюля и докато възстанови равновесието си, колелото вече бе върху него. Онемял от ужас, Саймън видя как една сива сянка профуча покрай него, сива сянка с блестяща сърцевина… едно обезумяло врабче, хванало нещо лъскаво в закривените си крачка. Той проследи с очи бързия му полет и инстинктивно се хвърли след него, встрани от пътя на колелото.
Крачолът му се закачи в един леденостуден гвоздей, издаден от колелото. Врабчето, което бе само на няколко сантиметра, успя да се измъкне и се издигна нагоре, малка сива сянка, пърхаща като нощна пеперуда на фона на оловната сивота на небето, и лъскавият му товар изчезна заедно с него в полуздрача. Разнесе се гръмовен глас:
— Ти си белязан.
Колелото вдигна Саймън и го преобърна, разтърси го като куче, което чупи врата на уловен плъх. После продължи въртенето си, издигайки го високо нагоре. Увиснал с главата надолу, Саймън литна в небето, а земята се тресеше и люлееше под главата му като бушуващо зелено море. Вятърът свистеше около него, докато той се издигаше към най-високата точка; кръвта забуча в ушите му.
Като дращеше с ръце тревата и калта, полепнали по широкия ръб на колелото, Саймън с мъка го възседна, сякаш яхаше някакъв висок до облаците звяр. Издигаше се все по-нагоре в небосвода.
Стигна най-високата точка и за един момент сякаш бе кацнал на самия връх на света. Отвъд равнината се виждаха просторните поля на цялата Остен Ард. Слънчевите лъчи се провираха през мрачното небе и докосваха бойниците на един замък и една красива бляскава сфера — единственото нещо на света, по-високо от черното колело. Саймън примигна, видял нещо, чиито очертания му се сториха познати, ала тъкмо когато започна да вижда по-ясно, превали най-високата точка и започна стремглаво да се спуска към далечната земя.
Започна да се бори с гвоздея; раздра крачола си, за да се освободи, ала по някакъв начин той и гвоздеят сякаш бяха станали едно цяло. Земята подскочи нагоре. Двамата — Саймън и зелената девствена земя — се носеха заедно с такъв шум, сякаш из равнината ехтяха Йерихонските тръби. Той се удари в земята и двамата станаха едно, и вятърът, светлината и шумът изчезнаха като пламъка на свещ.
Саймън беше в тъмнина, дълбоко в земята, която се бе разтворила пред него като вода. Чуваше гласове около себе си, бавни пресекнати гласове, гласове от усти, задръстени с пръст.