Престолът от драконова кост

Саймън почувства как въздействието на Приратес върху него отслабва и мощта на алхимика намалява пред властта на тъмното нещо.

„Добре дошъл — каза то. — Това е домът на Краля на бурите, тук, зад най-тъмните врати.

Как… се… казваш?“

И очите го изгориха като пламтяща жарава, а пустотата зад тях беше по-студена от лед, по-гореща от най-силния пожар и по-тъмна от най-тъмната сянка…

„Не! — понечи да изкрещи Саймън, ала и неговата уста беше пълна с пръст. — Няма да ви кажа!“

„Може би ние ще ти дадем име… ти трябва да имаш име, малка мушичке, малка тленна прашинке… за да те познаем, когато се срещнем… трябва да бъдеш белязан“.

„Не! — Той опита да се освободи, ала тежестта на хилядолетната земя и камъните го притискаше с всичка сила. — Не искам име! Не искам име! Не искам…“

— Име от вас! — Викът му отекна в короните на дърветата. Бинабик клечеше над него и на лицето му бе изписана загриженост. Горската поляна бе осветена от слаба утринна светлина, извираща сякаш незнайно откъде.

— Вече имам на главата си един луд и още един, който е на прага на смъртта — каза Бинабик, когато Саймън се надигна и седна. — На всичко отгоре ти крещиш в съня си. — Искаше това да прозвучи като шега, ала утринта бе твърде ранна и студена, за да развесели някого. Саймън трепереше.

— О, Бинабик, аз… — Болезнена, плаха усмивка се появи на лицето му от простия факт, че е на светло, на повърхността на земята. — Сънувах ужасен, ужасен сън!

— Не се учудвам — каза тролът и сложи ръка на рамото му. — Ужасният ден вчера едва ли би довел до спокоен сън. Ако искаш, можеш да потърсиш нещо за ядене в торбата ми. Ще видя как са двамата монаси. — Той посочи към тъмните силуети от другата страна на огъня. По-близкият, за който Саймън предположи, че е Лангриан, беше увит в тъмнозелена наметка.

— Къде е… — на Саймън му трябваше известно време, за да си спомни името, — Хенгфиск? — Главата му бучеше, а челюстта го болеше, сякаш беше трошил орехи със зъби.

— Неприятният римър, който, нека признаем, наистина даде наметката си, за да стопли Лангриан, отиде да потърси храна сред развалините на своя дом. Ако се чувстваш по-добре, Саймън, аз ще се върна към задълженията си.

— Разбира се. Как са те?

— С радост мога да отбележа, че състоянието на Лангриан се подобрява. — Бинабик кимна със задоволство. — Спи спокойно от доста дълго време — нещо, което не може да се каже за теб — усмихна се тролът. — За съжаление, не мога да помогна на брат Докайс, ала той не е и болен, като изключим мозъка му. На него също му дадох приспивателно. Сега моля да ме извиниш, ала трябва да се погрижа за превръзките на Лангриан.

Бинабик се изправи и заобиколи огъня, като прекрачи Куантака, която спеше до топлите камъни.

Вятърът леко полюшваше листата на дъба над главата на Саймън, докато той ровеше из чантата на Бинабик. Извади една малка торбичка, в която на пипане, изглежда, имаше храна, ала още преди да я отвори, леко потракване го убеди, че тя съдържа странните кости, които вече беше виждал. По-нататъшното търсене извади на бял свят сушено месо, увито в груба кърпа, ала щом го разопакова, той осъзна, че последното нещо, което иска, е да сложи някаква храна в свития си стомах.