Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Кейнис намери на лагер с Кралската гвардия, по време на съвет с другите офицери на Вълчите бегачи. По лицата на всички се четеше напрежение, което Вейлин познаваше добре — бяха лицата на мъже, изпратени на война. „Поредният бунт в Кралството? — зачуди се той с нарастваща тревога. — Или нещо по-лошо?“
Колкото до самия Кейнис, той изглеждаше спокоен, както винаги, и раздаваше заповеди с обичайната си непоколебима увереност. Ала в песента се промъкна скръбна нотка и Вейлин разбра, че горчивите думи, които двамата си бяха разменили при последната им среща, тежат на брат му и до ден-днешен.
Продължи нататък. Вече усещаше пълзящия студ, който скоро щеше да сложи край на песента му, но въпреки това вложи остатъка от силите си да открие Френтис. Както обикновено, уви, усилията му останаха напразни. Песента се изпълни с дисонанси, образите станаха откъслечни, камънаци в някакъв пущинак, горяща къща, кораб, навлизащ в пристанище… Последният образ беше най-силен, макар да трая едва няколко секунди: корабът пореше вълните, корпусът и платната му потъмнели от дълга служба, а мелодията на песента стана зловеща…
Студът го заля, пиеше топлината на тялото му и Вейлин разбра, че е време да спре. Понечи да отвори очи и да прекрати песента, но тя продължи по своя воля, образът пред вътрешния му взор се промени, показа му път през Урлишката гора, млада жена със златна коса яздеше дребно конче начело на кавалерийски полк, висока лонакска жена яздеше до нея. „Лирна…“ Принцесата бе станала още по-красива през изминалите години, а каквито и изпитания да бе преодоляла напоследък, те бяха оставили своя отпечатък, носейки промяна отвъд красотата. В поведението ѝ се долавяше нова лекота, а начинът, по който се смееше с лонакската жена, говореше за искрено приятелство. Освен това острият ум, който бе крила така грижливо преди, сега грееше свободен и ярък в очите ѝ. Тонът на песента премина в по-ниски октави, видението се задържа върху лицето на Лирна, докато то не изпълни цялото му полезрение, а зловещата нотка, появила се при вида на стария кораб, набра сила и скоро прерасна в писък…
Закашля се и усети кръв да пръсва по брадичката му. Лежеше по гръб и се давеше, студът беше толкова силен, че той трепереше от глава до пети.
— Не мърдай, милорд. — Гласът на Дарена беше много тих, ръцете ѝ бяха топли върху лицето му, челото ѝ — свъсено от тревога. — Боя се, че си постъпил глупаво.
— Докато живях при сеордите, срещнах една жена. Съсухрена и много стара, но всички в племето я почитаха от сърце — каза Дарена и добави нови дърва в огъня. Вейлин седеше досами пламъците, увит в плаща си. Студът беше поотпуснал хватката си, но той още трепереше.
— Усещах дарбата ѝ — продължи Дарена. — И тя усещаше моята. Сеорда не са като нас, те говорят за Мрачното открито, обсъждат го, опитват се да го разберат, макар че истинското разбиране все още убягва и на най-мъдрите сред тях. От нея научих нещо за природата на дарбите, а именно, че колкото по-голяма е дарбата, толкова по-висока цена трябва да се плати. По тази причина тя рядко използваше своята, а нейната дарба наистина беше голяма, защото с всяко посягане към нея смъртта се приближаваше с една крачка по-близо, а старицата искаше да види как внуците ѝ растат. Само веднъж видях как я използва, когато дойде лятото. Пожарите са често явление в голямата гора през летния сезон, дървесината изсъхва и е достатъчна една светкавица да подпали огън, който бързо се разраства. Сеордите не се боят от летните пожари, даже ги смятат за полезни, защото пожарите разреждат гората там, където е станала твърде гъста за лов, а новите дървета, които израстват от пепелищата, са силни и здрави. Но понякога пожарите стават много големи и когато няколко големи пожара се слеят, се ражда огнена преизподня, която унищожава повече, от колкото обновява. А онова лято беше особено горещо. Пожарът се движеше толкова бързо, че нищо не можеше да го надбяга, прескачаше от дърво на дърво като прегладнял звяр, решен да прибави и нас към обяда си. Обгради лагера ни от всички страни, ние се сгушихме в центъра, а братята и сестрите ми подхванаха смъртните си песни. И тогава онази дребничка стара жена пристъпи напред. Не каза заклинания, не размаха ръце в жест, не, просто стоеше и гледаше огъня. А небето… небето стана черно. Задуха студен вятър и донесе дъжд, толкова силен, че ни събори с водите си, такъв порой, че се уплаших да не се удавя. Където водата се срещаше с пламъците, изригваше пара, която покри лагера с гъста мъгла, а когато пороят най-после спря, огънят беше потушен, останали бяха само мокри овъглени стволове и една старица, която лежеше на земята и кървеше така, както ти кървеше преди малко.