Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Вейлин разтърка ръце да ги стопли, зъбите му тракаха.
— Т-тя оцеля ли?
Дарена се усмихна и кимна.
— Живя още един сезон. Доколкото знам, повече не е използвала дарбата си. Странно е, но в онзи ден лятото свърши, дъждове и вятър прогониха слънцето и жегата и времето се задържа такова, докато есента не донесе златно облекчение. Старицата ми каза, че твърде силно е наклонила везните и щяло да мине време, докато отново се уравновесят. — Дарена протегна ръце към огъня с разперени пръсти да улови топлината. — Нашите дарби сме самите ние, милорд. Те не идват от другаде, те са толкова част от нас, колкото са мислите и усещанията ни, и като всяко друго действие се нуждаят от енергия, от гориво. Енергия, която се изчерпва с употребата, както този огън ще гори, докато от дървата, които го захранват, не остане само пепел. — Дръпна ръката си, лицето ѝ беше сериозно. — Като Първа съветница настоятелно те моля да внимаваш повече за в бъдеще.
— Н-нещо идва — заекна той и стисна зъби, смутен от слабостта си. — Песента ми носи предупреждение.
— Предупреждение за какво?
„Лицето на Лирна… Песента като писък…“
Затвори очи да прогони видението, от страх че песента ще се върне, защото знаеше, че няма да издържи още един куплет.
— Н-не знам. Н-но има един сред надарените, който може и да знае. Живее на м-мястото, което наричат Мрачното свърталище… Казва се Харлик.
Дарена искаше Вейлин да си почине още ден, но той отказа категорично, покатери се някак на седлото на Пламък, решен да се задържи там, пък било и само с усилия на волята, и в общи линии успя, макар че на няколко пъти капитан Орвен посяга да го прихване, преди да е паднал. Гвардеецът видимо бе притеснен от внезапната слабост на своя лорд, но беше достатъчно умен да не задава излишни въпроси. Инша ка Форна обаче не страдаше от подобни задръжки и току подхвърляше хапливи въпросчета на Дарена. Вейлин реши, че ще е най-добре да не пита за превод, макар че ако се съдеше по смущението, изопнало лицето на Орвен, капитанът явно беше натрупал завиден запас от еорилски думи в речника си.
По обед втрисането вече бе преминало в голяма степен, а до вечерта бе изчезнало безследно. Същото не се отнасяше за видението, уви, лицето на Лирна все така притегляше влудяващо мислите му като магнит — желязо. Докато беше в плен, никога не я беше търсил с песента си, повече заради безразличие, отколкото заради лоши чувства. Гневът му към нея беше избледнял в онзи ден на линешкото пристанище, но той рядко се замисляше за нея и не изпитваше друго освен предпазливо уважение към острия ѝ ум. Нейната амбиция беше твърде голяма, а престъплението, което споделяха, твърде тежко, за да се породи помежду им обич или приятелство. Ала от време на време бе усещал как песента го дърпа, напява му мотива, който помнеше от последното си видение за нея, когато я бе зърнал да плаче сама, далече от чужди очи. Но Вейлин всеки път пренебрегваше зова на песента си и вместо това съсредоточаваше мислите си върху Френтис или Шерин. И намираше само смътни намеци за него и все по-неясни видения за нея.
„Дали е защото тя е загърбила вече любовта ни?“ — често се питаше Вейлин. Вече знаеше, че песента му има своите ограничения, че може да намира с нея само хора, които познава добре, които са докоснали по някакъв начин душата му, а дори и тогава виденията не винаги бяха ясни. Първото му видение за Шерин беше ярко и ясно, като да погледнеш през добре измито стъкло, стъкло, което ставаше все по-непрозрачно с времето. Когато я зърна за последно, тя стоеше до Ам Лин във вътрешния двор на къща с чудата архитектура и разговаряше с някакъв мъж със семпли дрехи, невъоръжен, но със стойката и излъчването на воин. Мъжът се опитваше да скрие чувствата си към Шерин, но те се четяха ясно в очите му. Вейлин знаеше, че и собственото му лице е изглеждало по същия начин преди време. Видението бе избледняло, оставяйки след себе си горчилка от болка и съжаление. Не я потърси отново близо година, а когато най-после го направи, намери само усещане за чист въздух и голяма височина, сякаш Шерин стоеше на билото на планински връх… Това, както и още нещо — тя беше щастлива.
Пътуването до мястото, което сестра Вирула бе нарекла Мрачното свърталище, а Дарена наричаше Нериново, отне близо седмица преход през гори и планински склонове. Възползваха се от гостоприемството на няколко селца по пътя, което помогна на Вейлин да си изгради представа за трудностите и предимствата на живота в Пределите.