Диамантен меч, дървен меч [bg]

Фесис поклати глава, без да помръдва.

- Няма да влизам, стопанино. Бързам.

- Хм - лицето на ханджията се напрегна. - И що за бързотия те гони?

- Дело на Братството, уважаеми - тихо изрече Фесис и зачака кръчмарят да се опомни, надявайки се, че мъжагата насреща не е със слабо сърце.

Ханджията четвърт минута стоя опулен, сетне със ситни стъпки излезе, затвори вратата и я подпря с масивния си задник. Гледаше стреснато.

Всички знаеха, че Сивите не обичат самозванци. На разни там мошеници или разбойници им се случваха случки, когато дръзваха да злоупотребяват с името на Сивото братство. Най-безобидното, което ги сполетяваше, бе нож в гърлото - и винаги докато бяха в собственото си леговище, вертеп, къща... А в най-лошия случай...

Иззад вратата някой почука и се провикна:

- Ей, кръчмарю, нали щеше да ни гониш, бре? Сега май не ни пускаш да си ходим!?

- Я, трайте, че като вляза! - изрева в отговор ханджията и лицето му поморавя. Оттатък притихнаха. Очевидно кръчмарят се ползваше с голям авторитет. Личеше му по яките космати ръчища...

- Ъъъъъ... - вече не толкова страховито се обърна той към младежа.

- Трябва ми кон - подсказа Фесис.

- Амииии...

- Не се страхувай, уважаеми. Не съм дошъл да убивам. Искам само кон, нищо повече. Назаем. Ще си го получите обратно в Мелиин. На ъгъла на улиците „Търговска" и „Арабаджийска" се намира кръчмата „Раирания котарак". Ще питате за понито на чичо Паа - хем ще ви платят щедро, хем ще ви върнат коня. Ясен ли съм?

Кръчмарят бе не само здрав и предприемчив, но и достатъчно схватлив, за да не задава излишни въпроси. Кимна. Като че ли му олекна, но щеше да се отпусне чак когато видеше зловещия посетител да вдига прах в края на селската улица, яхнал поисканото конче. Братството не мамеше на дребно.

Но засега Фесис бе готов да се обзаложи, че по-късно ханджията все пак ще реши да се вдигне до Мелиин. за да си прибере и заплащането, и стоката. Ала за момента в ума на мъжагата стоеше ясната кръчмарска сметка -„Животът ми струва повече от някакъв си кон, нека момчето вземе добичето, подарявам му го!..."

Той не продума, а само му показа с ръка да заобиколи отзад. И се шмугна вътре, където бе посрещнат от ропот и подмятания.

Фесис мина отстрани, накъдето му бе посочено, и застана пред портите на конюшнята. Скоро отвътре нещо захлопа и затропа. Отварянето се проточи малко, ясно защо - готвили се бяха за Пороя...

- Благодаря - каза Фесис, поемайки юздата от ханджията. Кобилката бе кафеникава и кротка. Ставаше.

- Бърза е - сметна за нужно да я похвали кръчмарят, но тонът му говореше: „Хайде изчезвай по-бързо, не ми създавай проблеми."