За честта на крадеца [bg]

— Ще забравят по-бързо.

— Но не и аз.

Ето, издаде се — за него беше по-скоро лично отмъщение, а не делова уговорка. Аз го бях нападнал и останах жив и това го вбесяваше повече от риска Саможивата да получи нещо, което иска той. Трябваше да го убедя, че му предлагам по-ценна придобивка от шанса да ме докопа, иначе нямаше да се измъкна невредим оттук.

Наместих се на одеялото и усетих дневника под себе си.

— Забрави ли какво има в тази книга? — попитах го. — И какво изтърпях, за да се сдобия с нея? — Завъртях ръка към мрака покрай стените. — Двамата с Деган се бихме срещу Бели пояси тук. Империята прати войска в Десетте пътя заради дневника. По дяволите, промъквах се между отрядите им, за да дойда. Това е шибана имперска магия! А ти ми казваш, че в замяна на нещо, което ще ти позволи да стиснеш сродниците за гушите, искаш да режеш парчета от мен и да ме прогониш от Идрека? — Засмях се презрително. — Защо ли си мисля, че мога да протакам още?

— Дрот, протакай колкото си щеш. Но и ти трябва да си втълпиш едно правило — пазарлъците са възможни, когато и двете страни имат какво да губят. А дали ще изляза оттук с дневника в ръка, или с нещо отрязано от тебе, няма особено значение. Ще съм доволен и в единия, и в другия случай. Накрая ще взема и дневника.

— А ако съм уредил за него нещо друго?

— В случай че не се върнеш ли? И какво би могъл да направиш? Да го унищожиш? Жалко, но пък тогава никой няма да го получи. Ще го дадеш на Саможивата? Ако искаше това, вече щеше да си го направил и тя щеше да ти осигури подкрепа за пиеската, която ми разиграваш. Ще го продадеш на империята, за да си го върне? — Той прихна. — И двамата знаем, че имаш по-голям шанс да се разбереш с мен, отколкото с императора. Ако дневникът не е унищожен, ще го намеря. В края на краищата ти сам показа, че това е възможно.

Взирах се в качулката. Чувах горе-долу каквото очаквах — Сянката не беше от онези, които се пазарят без нужда. Та нали беше Сив принц! И за мен, и за него беше ясно, че единственото ми предимство е в книгата. Ако не беше в мои ръце. Сянката си връщаше цялото надмощие. Поне беше откровен.

В моя полза беше само фактът, че не се опита да ме очисти още с влизането си, но и това не можеше да ме радва кой знае колко.

— Няма да повторя предложението си — натърти Сянката.

Въздъхнах и се надигнах от одеялото.

— Знам.

Извадих дневника и се изправих. Сянката се подсмихна.

— Седял си върху него? Поне никой не може да каже, че ти липсва нахалство.

И протегна ръка.

— Значи това е? — казах, докато правех крачка към него. — След толкова гръмки слова, магии и загадки накрая се държиш като обикновен бияч на улицата? „Давай плячката, за да не те пребия!“ Надявах се на повече от един Сив принц.