За честта на крадеца [bg]

Проклетият Сив принц и неговият меч от Черния остров…

Отскочих назад и едва се изплъзнах от следващия му замах.

— Добър опит — каза Сянката наперено. — Какъв късмет за мен, че не съм от доверчивите, а?

— За бронята ли говориш? — отвърнах, докато бързах към торбата си. — Значи ще се наложи да те режа парче по парче, като започна от краищата.

Захвърлих шумно остатъците от рапирата някъде надясно. Качулката се завъртя натам, щом дръжката падна на пода, но веднага се обърна към мен. Пръстите на лявата му ръка пак зашаваха. Видях, че стъпва по-тромаво с десния крак.

— Тъй ли било? — изсумтя той. Мечът отново описваше смъртоносни кръгове около него. — Ти току-що загуби оръжие срещу човек, който не вижда в тъмнината. Няма да ти е толкова лесно.

Ухилих се, докато бърках в торбата.

— Провървя ти — казах и извадих меча на Железния Деган.

Измъкнах го тихо от ножницата, станах и се опитах да усетя как е новото оръжие. Стоманата от Черния остров сякаш сама играеше в ръката ми. Не бях свикнал с толкова тежко острие, предназначено по-скоро да сече, а не да намушква, а и леко извито. Но нямах друго.

— Не ми се вярва, че имам нужда от друго, освен кинжала, за да се справя с теб — казах на Сянката. — Поне на тъмно.

Усмихнат направих крачка към него. И усмивката ми изчезна.

Ето там… Искрица по върховете на пръстите му, трудно доловима дори с нощното ми зрение.

Примигах. Да не ми се привиждаше? А ако беше вярно, дали и той бе забелязал?

Пръстите му се размърдаха бавно и внимателно. Призрачно мъждукане се плъзна по тях и угасна. Сянката се засмя гърлено.

Забелязал беше.

Магията се връщаше.

Джелем нямаше представа колко ще трае въздействието на свещта, защото не знаеше колко дълго ще гори и колко магия ще погълне. Колкото по-дълго, толкова по-добре. Бях дошъл с надеждата да си осигуря поне три часа, но Сянката бе подранил и ми бе дал само около час. И изглеждаше, че магията е била премахната за не повече от пет минути.

Хвърлих се напред с вдигнат меч и насочен ниско нож. Нямаше време за тихо прокрадване — никакво пробождане в мрака, никакво кръжене в търсене на точния удар, никаква проточена гавра с мръсника, каквато заслужаваше. Просто трябваше да го довърша, преди да разполага с магия. Имах шанс само ако успеех да го изпреваря — в края на краищата мракът беше на моя страна. Иначе… вече бях виждал как се бие тази гадина.

Оставаха ми три крачки, когато огънят пламна в ръката му. Сърцето ми се сви, очите ми засмъдяха, но не спрях, а връхлетях с крясък.

Не знам дали заради вика, или заради изненадата, че изведнъж ме вижда толкова близо, но Сянката залитна назад. И това беше добре за мен, защото подобният на камшик дълъг пламък се стрелна над лявото ми рамо, вместо да ми опече лицето. Но лошото беше, че усетих изгарящия полъх до ухото и бузата си.

Присвих се и това стигаше, за да ударя неточно. Вместо да се впие между шията и рамото на Сянката, тежкото острие се отклони надолу към левия му крак. Сянката го пресрещна със своя меч и се възползва от сблъсъка, за да прехвърли острието си над моето, готов на свой ред да ме съсече.