За честта на крадеца [bg]

Въздухът пред Сянката пустееше, нямаше сила, светлина или опасност. Промъкнах се още по-надясно, за да му изляза в гръб, а той посегна към колана си и пръсна пред себе си няколко монети. Издрънчаха на дъските, без да се топят и горят както в боя срещу Деган.

Сянката не беше глупак. Щом се убеди, че преносимата магия няма да му помогне, се обърна и хукна в посоката, откъдето бе дошъл. Разбирах го — ако и аз се намирах на тъмно с човек, който ми е отнел светлината, също бих поискал да офейкам. Никой няма да те насади така, ако не е намислил как да се възползва от положението.

Тръснах лявата си ръка, усетих как ножът падна в дланта ми и го метнах. Изобщо не опитах да го улуча — той се движеше в тъмнината, а аз хвърлях с лявата ръка. Едва ли имаше надежда да го цапна дори с дръжката. Но гръмкият удар в стената, последван веднага от изтропването на ножа на пода, свърши добра работа.

Сянката се закова на място. Мечът му изскочи от ножницата мигновено и разряза въздуха пред него, отстрани и зад гърба му в смъртоносен кръг. Никой не се опита да го намушка обаче и той започна да отстъпва: правеше по две къси крачки и се ослушваше.

— Заради свещта е, нали? — каза в мрака. — Някак е попречила на магията.

Виждах как качулката се върти в търсене на всякакво движение или звук. Пореден жест на лявата ръка. Нищо.

— Не мога да си представя и че тъмнината е случайност — продължи Сянката. — Значи си имаш начин да ме намериш, така ли?

Не се издавах, само се местех, за да го доближа в гръб под ъгъл.

Сянката размаха меча и пак промени посоката. Нов замах, две крачки в нова посока, няколко изсвистели във въздуха разсичащи удара, отскок встрани и бързо мушкане напред.

Не можех да отгатна дали е отработена многократно система, или случайна поредица от защити, но движенията и на тялото му, и — което беше още по-важно — на меча му ставаха непредвидими. Той правеше всичко възможно, за да създаде около себе си същинска стена от стомана, и аз трябваше да проникна през нея, за да сложа по-скоро край на всичко това.

Налагаше се да е по-скоро.

Посегнах към ножа в ботуша си. Много ми се искаше да го довърша с един удар, но желанията невинаги се сбъдват. Острие като моята рапира може и да убие, и само да рани, но прокраднеш ли се наблизо с кинжал, шансът да видиш сметката на някого е много по-голям… особено ако не те вижда.

Свалих върха на рапирата ниско над пода и продължих към него.

Сянката се местеше наляво, за да стигне до някоя от стените. Мечът му не спираше, пръстите на лявата ръка — също. Промъкнах се по-наблизо. Оставаха ми най-много две крачки.