V. [bg]

I

Маклинтик Сфиър, чийто тромпетист в момента изпълняваше соло, бе застанал до опразненото пиано и гледаше неопределено встрани. Слушаше с половин ухо музиката и погледът му пробягваше разсеяно по насядалите около масите посетители. Той докосваше от време на време клапите на своя алт-саксофон, сякаш да накара с помощта на съчувствено магьосничество онзи основен инструмент, тромпета, да развие идеята по-различно, по някакъв начин, който, мислеше Сфиър, може да е по-добър.

Това бе последната серия от мелодии. Седмицата бе минала лошо за Сфиър. Неколцина от колегите бяха освободени и заведението бе претъпкано с типове, които много обичаха да разговарят помежду си. От време на време в почивките го канеха на техните маси и го питаха какво мисли за други алт-саксофонисти. Някои от тях му излизаха с изтъркания номер: виж ме, аз мога да седя на една маса с всеки. Или това, или ще подхвърлят: „Хей, мой човек, ще изсвириш ли Нощен експрес284?“ Да, бвана285. Да, сър, шефе. Тая чернилка, старият Чичо Маклинтик, ш’ти изсвири най-хубавия ’Нощен експрес’, дето изобщо си чувал. А после ш’си вземе очукания алт-саксофон и ш’ти го напъха в интелектуалния бял гъз.

Тромпетистът искаше да привършват: той, както и Сфиър, бе чувствал умора през цялата седмица. Заедно с барабаниста отново подчертаха основната тема, след това изсвириха в унисон финала и слязоха от подиума.

Бродягите бяха наредени отвън като почетен караул. Пролетта бе връхлетяла Ню Йорк, много топла и афродизиакална. Сфиър намери своя „триумф“ на паркинга, качи се и отпраши към жилищната част на града. Изпитваше остра нужда да охлаби напрежението.