V. [bg]

Той не вечеря. Чакаше сам в къщата до заграждението с бодлива тел, заслушан в пияниците, които подбираха жени за през нощта. Краката му не го държаха, навярно бе изстинал. Часът отмина; тя не дойде. Излезе без връхна дреха под ниските облаци и тръгна към нейния ограден с тръни участък. Тъмнината бе непрогледна. Мокри пориви на вятъра шибаха бузите му, той се препъваше. Когато стигна до тръненото заграждение, взе една факла и тръгна да я търси. Вероятно са го помислили за луд, а може би наистина бе луд. Не знаеше колко дълго я бе търсил. Не успя да я открие. Всички те изглеждаха еднакви.

На другата сутрин тя се появи както обикновено. Той избра две силни жени, притисна я по гръб върху една скала и, докато те я държаха, първо я нашиба с шамбока, после я облада. Тя лежеше вцепенена; а когато всичко свърши, той с учудване констатира, че в даден момент жените, като добродушни гувернантки, я бяха пуснали и отишли да вършат своята утринна работа.

И онази нощ, много след неговото завръщане, тя дойде в къщата му и се пъхна в леглото до него. Женско своенравие! Тя бе негова.

Обаче, колко дълго би могъл да я има само за себе си? През деня я оковаваше за леглото, а нощем, за да не възбуди подозрение, продължаваше да ползва общия женски фонд. Сара навярно би могла да готви, чисти, да го утешава, да бъде най-близкото нещо до една съпруга, което той изобщо бе имал. Но на този мъглив, влажен и безплоден бряг нямаше собственици, нищо не бе притежавано. Общността би могла да бъде единственият възможен отговор на това упорство на Неодушевеното. Много скоро неговият съсед педерастът я откри и бе възхитен. Той поиска Сара; бе му отговорено с лъжата, че тя е дошла от общия женски фонд и че педерастът трябва да чака реда си. Но това можеше да им донесе само известно отлагане. Съседът посетил къщата му веднъж през деня, намерил Сара окована и безпомощна, насилил я по типичния за него начин и после, като грижлив сержант, решил да сподели този късмет с целия взвод. Между обеда и вечерта, докато блясъкът на мъглата обикаляше из небето, те демонстрирали върху нея неестествен набор от сексуални предпочитания, горката Сара, „негова“ само по начин, който този ужасен бряг никога не би могъл да търпи.

Той се върна у дома и я завари с разлигавена уста, очите й пресушени завинаги от всякакви атмосферни състояния. Без да разсъждава, вероятно без да съобрази какво е станало, той отключи веригите, но тя се изтръгна от прегръдката му като пружина, — събирала допълнителната енергия, която онзи весел и задружен взвод бе изразходвал в своите забавления, — и избяга. Такава я видя той, жива, за последен път.

На другия ден вълните изхвърлиха тялото й на брега. Сара бе намерила смъртта си в едно море, от което те изглежда никога нямаше да сполучат да укротят дори и най-малката частица. Чакали бяха изгризали гърдите й. Изглежда едва тогава най-после, от пристигането му преди векове с военнотранспортния кораб „Хабихт“281, нещо бе доведено докрай, нещо свързано с предпочитанията на сержанта-педераст относно жените или с отдавнашната ваксинация против чумата само като яснота и непосредственост. Ако бе притча (макар и твърде съмнително като предположение), тя вероятно онагледяваше усилването на страстта или еволюцията на удовлетворението в посока, за която му бе неприятно да размишлява. Ако някога отново го споходеше друг такъв сезон като Големия Бунт, опасението му бе, че въпросният сезон изобщо нямаше да протече в същата, засягаща единствено него, произволна поредица от авантюристично-романтични действия, които да помни и чества на стари години, в най-добрия случай с яд и носталгия; а по-скоро щеше да се развие с логика, смразяваща успокоителната поквара на сърцето, заменяща способността със стил, преднамерения заговор с политическо Богоявление (тъй неподражаемо африканско); и с настъпването на този сезон, Сара, шамбока, танците на смъртта по пътя между Вармбад и Китмансхуп, опнатите хълбоци на Файърлили, трупът на един негър, побит на бодлива акация сред придошлата от внезапния дъжд река, тоест най-любимите платна в картинната галерия на душата му, щяха да бъдат заменени с отблъскващото, абстрактно и според него напълно безсмислено обесване, на което сега обърна гръб, ала което щеше да го съпровожда в отстъплението му, чак докато стигнеше до Другата Стена, инженерният проект за един свят, комуто, осъзнаваше той със сковаващ го цинизъм, вече нищо не би могло да попречи да стане действителност, свят, за чиято дълбока безнадеждност той, ползвайки се от предимството да прави оценка осемнайсет години по-късно, дори не би могъл да намери съответствуващи притчи, но проект, чиито първи несръчни скици, както предполагаше, са били начертани в годината след смъртта на Жакоб Маренго282 на онзи ужасен морски бряг, където всяка сутрин безброй еднакви мъртви женски тела буквално застилаха плажа между Людерицбухт и гробището, струпване, изглеждащо не по-реално от водораслите, разпръснати на фона на болезнено жълтия пясък; където отлитането на душата по-скоро можеше да бъде оприличено на масова миграция от един остров (захлупен с ниски облаци и наподобяващ закотвен кораб-затвор) през развълнуваната шир на неизменно ветровития Атлантик, към естественото обединение с невъобразимата грамада на техния континент; където железопътната линия все още водеше към един Китмансхуп, изобщо немислим като част от Царството на Смъртта в никоя възможна иконология; и в заключение където човечеството бе деградирало, поради необходимост отнасяща се, както в своите по-налудничави моменти той почти би могъл да повярва, само за Немска Югозападна Африка (всъщност, знаеше, че не е така), и поради едно противопоставяне, което нечии млади съвременници, Бог да им е на помощ, тепърва щяха да осъществят, човечеството бе деградирало до някакъв раздразнителен, нервен, сприхав и вечно неадекватен, ала нерушим Народен Фронт срещу привидно неполитически и определено незначителни врагове, обречени да бъдат с него до гроба му: безформеното слънце, чуждият като лунната Антарктика бряг, затворените сред бодлива тел безпокойни наложници, солените мъгли, лугавата земя, Бенгелското течение, което до безкрай щеше да затлачва с пясък дъното на пристанището, пасивността на скалите, тленността на плътта, структурната неустойчивост на тръните; нечутият хленч на умираща жена; ужасяващият, но неизбежен кикот на хиената в мъглата.