V. [bg]

Мондауген остана в кулата и работеше усърдно по разгадаването на кода, прекъсвайки от време на време, за да постои сам на покрива и отново да си зададе въпроса дали изобщо някога ще бъде освободен от проклятието, което изглежда му бе наложено на един карнавал: да бъде заобиколен от поквара, независимо в кой екзотичен край, на север или юг, попадаше. В даден момент реши, че това не би могло да е само Мюнхен: дори не и наличието на икономическата криза. Това бе душевна депресия, която сигурно щеше да унищожи Европа, както бе опустошила тази къща.

Една нощ бе събуден от разчорления Вайсман, който трепереше от възбуда.

— Гледай, гледай — извика той, размахвайки лист хартия под бавно премигващите очи на Мондауген, който прочете:

DIGEWOELDTIMSTEALALEMSWTASNDEURFUALRLIKST

— И какво? — прозя се Мондауген.

— Това е твоят код. Разгадах го. Виж: вземам всяка трета буква и получавам: GODMEANTNUURK. Пренареждам буквите и се получава Kurt Mondaugen.

— Добре де — изръмжа Мондауген. — И кой, дявол го взел, ти каза, че можеш да четеш кореспонденцията ми?

— А останалата част от съобщението — продължи Вайсман, — сега гласи: DIEWELTISTALLESWASDERFALLIST.

— Светът е всичко, което е налице283 — изрече Мондауген. — И преди съм чувал някъде това. — Бавна усмивка плъзна по устните му. — Срамота, Вайсман! Подай си оставката. Не ставаш за тази работа. От теб ще излезе добър инженер: искаше да ме измамиш.

— Кълна се… — запротестира Вайсман.

По-късно, за да намери някакво избавление от угнетеността, която му навяваше кулата, Мондауген излезе през прозореца и обикаля сред фронтоните, из коридорите и стълбищата на вилата, докато луната се скри. Рано сутринта, когато наченките на седефеното развиделяване просветляваха едва забележимо над Калахари, той заобиколи някаква тухлена стена и попадна в малка хмелна градина. Там видя още един бонделсварт, може би последният от негрите на Фопъл — окачен на две жици, за които поотделно бяха завързани ръцете му, а краката му се поклащаха над редовете млад, но вече обхванат от мъхеста плесен хмел. Под тялото подскачаше в кръг Годолфин и шибаше хълбоците му с шамбок. До него стоеше Вера Меровинг. Двамата изглежда бяха разменили дрехите си. Отмервайки такт по ударите на шамбока, Годолфин с треперлив глас поде реприз на „Край лятното море“.

Този път Мондауген не остана за представлението, защото най-после бе решил нито да слуша, нито да гледа. Отиде в кулата, събра работните дневници и осцилограмите, и напъха в една раница дрехите и тоалетните принадлежности. Промъкна се долу и излезе през двойната стъклена врата на терасата; в задната част на къщата намери една дълга талпа и я завлече до пролома. Незнайно как, Фопъл и гостите бяха предизвестени за отпътуването му. Те застанаха до прозорците; някои се разположиха по балконите и покрива, други отидоха да гледат от верандата. С едно последно изпъшкване Мондауген нагласи талпата над най-тясната част на пролома. Докато той пристъпваше внимателно по импровизирания мост, без да поглежда надолу към течащото седемдесет метра под него поточе, акордеонът подхвана тъжно бавно танго, сякаш за сбогуване. Скоро то премина в буйна прощална песен, която всички запяха в хор: