V. [bg]

IV

— Курт, защо вече не ме целуваш?

— Колко дълго съм спал? — попита той. По време на съня му, прозорецът бе закрит с плътни сини драпирани завеси.

— Сега е вечер.

Постепенно той долови някаква празнота в стаята: накрая определи това като отсъствие на звуков фон от високоговорителя и още преди да осъзнае, че е оздравял достатъчно, за да може изобщо да върви, стана от леглото и залитайки пристъпи към своите радиоприемници. Усещаше в устата си отвратителен вкус, но ставите вече не го боляха, венците му не бяха толкова възпалени и подпухнали. Моравите петна по краката му бяха изчезнали.

— С тях приличаше на хиена — изкиска се Хедвиг.

Огледалото не му показваше нищо обнадеждаващо. Той примигна срещу своето отражение и миглите на лявото му око веднага слепнаха.

— Не присвивай очи, миличък. — Тя бе вирнала крак към тавана и оправяше чорапа си.

Мондауген хвърли крива усмивка към нея и започна да търси повредата в апаратурата. Долови периферно зад себе си, че някой влиза в стаята и Хедвиг запъшка. Издрънчаха вериги, свистене проряза спарения болничен въздух и последва удар със звучно изплющяване в нещо, което вероятно бе плът. Зашумя разкъсан атлаз, засъска коприна, по паркета затропаха високи остри токчета. Нима скорбутът го бе превърнал от наблюдател в слушател, или това бе нещо по-сериозно и част от цялостна вътрешна промяна? Бе изгоряла една лампа на усилвателя. Той я смени с резервна и когато се обърна, видя, че Хедвиг я няма.