![V. [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/3/v-bg-download.jpg)
V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
След половин час бе в Харлем, в един приятелски доходен (и в известен смисъл публичен) дом, държан от Матилда Уинтроп, мъничка и сбръчкана, на външен вид не по-различна от която и да е дребна възрастна жена на улицата, тръгнала със ситни крачки в мъждивия следобед, да търси лошо настроение и зеленчуци на пазара.
— Тя е горе — рече Матилда, с усмивка за всеки, дори и за музиканти с глави пълни с праведни старомодни схващания, които печелеха добре и караха спортни коли. Сфиър поигра няколко минути спаринг-бокс с нея. Рефлексите й бяха по-бързи от неговите.
Момичето седеше на кревата, пушеше и четеше каубойски роман. Сфиър захвърли палтото на един стол. Тя се поотдръпна, за да му направи място на леглото, подгъна страницата, до която бе стигнала и остави книгата на пода. Скоро Сфиър вече й разправяше как е прекарал седмицата, за богатите хлапаци, дето го използуваха като музикален фон и за музикантите от други по-големи групи, също паралии, които бяха предпазливи и реагираха нееднозначно, и за малцината, които не бяха в състояние да си позволят бира по един долар в Музикален Клуб „Нота V“, но разбираха или желаеха да разберат, обаче местата, които те евентуално можеха да заемат, бяха вече окупирани от богатите хлапаци и музикантите. Разказваше всичко това, забил лице във възглавницата, а тя разтриваше гърба му с удивително нежни ръце. Името й, твърдеше тя, било Руби, но Сфиър не й вярваше. Скоро:
— Изобщо интересно ли ти е това, което се опитвам да кажа? — попита я Сфиър.
— Когато съм възбудена, не — отвърна тя, достатъчно откровено. — Момичетата дори не правят опит да разберат тези неща. Те възприемат сетивно всичко. Аз чувствам какво свириш, също както чувствам от какво имаш нужда, когато си в мен. Може би това са едни и същи неща. Не знам, Маклинтик. Ти си добър към мен. Какво искаш?
— Извинявай — прошепна той. След малко: — Това е хубав начин за разтоварване.
— Ще останеш ли за нощта?
— Разбира се.
Изпитвайки взаимна неловкост, Слаб и Естър стояха пред един статив в неговата квартира, загледани в „Датско сирене №35“. Датското сирене бе последната мания на Слаб. Преди известно време той бе започнал неистово да рисува тези утринни кулинарни изделия във всички възможни стилове, на всякакво осветление и фон. Стаята вече бе затрупана от кубистки, фовистки и сюрреалистични датски сирена̀.
— Моне е прекарал последните години от живота си в неговата къща в Гиверни, рисувайки водните лилии в градинското езерце — аргументираше се Слаб. — Рисувал е всякакви видове водни лилии. Харесвал е водните лилии. Това са моите последни години. Аз обичам датските сиренета. Откакто се помня, датското сирене е поддържало живота ми. Защо да не го рисувам?
Темата на „Датско сирене №35“ заемаше само малка част, долу вляво от центъра на платното, където то бе изобразено набучено на една от металните стъпенки на телеграфен стълб. Пейзажът представляваше празна улица, драстично скъсена в перспектива. Живите неща на тази улица бяха само едно дърво по средата на дължината й, върху което бе кацнала пъстра птица, изобразена с множество енергично положени спираловидни завъртулки, извивки и ярки мазки.
— Това — поясни Слаб, в отговор на нейния въпрос, — е моят бунт срещу Кататоничния Експресионизъм: универсалният символ, който реших, че ще замени Кръста в западната цивилизация. Яребицата, кацнала на Крушата. Нали помниш старата коледна песен, която представлява една езикова смешка. Полска яребица на крушата. Действа като машина и все пак картината показва одушевени неща, ето в това е прелестта. Яребицата яде круши от дървото и нейните изпражнения на свой ред подхранват дървото, което израства все по-високо и по-високо, всеки ден издига яребицата по-нагоре и същевременно й осигурява непрекъснат запас от благинка. Това е перпетуум-мобиле, с изключение на едно нещо. — Слаб посочи водоливника в горната част на картината, представляващ фантастично чудовище с остри зъби. Върхът на най-дългия му зъб се намираше на въображаемата линия, която можеше да бъде прекарана успоредно на оста на дървото, така че да минава през главата на птицата. — Със същия успех това би могло да бъде нисколетящ самолет или жица за високо напрежение — обобщи той. — Но един ден тази птица ще се наниже на зъбите на чудовището, точно както горкото датско сирене вече е набучено на телеграфния стълб.
— Защо не отлети? — попита Естър.