Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Ей богу, господин консуле! Това, което казвате, е вярно. А що се отнася до хамбургската линия, преди три дена кметът доктор Йовердик ми каза: „Стигнем ли веднъж дотам, да можем да закупим в Хамбург подходящ терен за гара, ще изпратим консул Буденброк като член на комисията, в такива преговори консул Буденброк може да свърши по-добра работа, отколкото някои юристи.“ Точно така каза.

— Хм, това е твърде ласкателно за мене, Венцел. Но я насапунисайте още малко брадичката; трябва да стане по-гладка. Да, с една дума, трябва да действуваме! Нямам нищо против Йовердик, но той е вече на години; струва ми се, че ако аз бях кмет, всичко би вървяло малко по-бързо. Не мога да ви опиша какво задоволство изпитвам, че са подети работите за газовото осветление и най-сетне тия фатални маслени лампи с техните вериги ще изчезнат; мога да кажа, че и аз не съм съвсем непричастен в тоя успех... Ах, какво ли няма още да се върши! Защото, Венцел, времената се менят и ние имаме безброй задължения към новото време. Като си спомня за собствените си ранни младини... Вие помните по-добре от мене каква беше тогава гледката у нас. Улиците без тротоари, между камъните на настилката високо поникнала трева, а къщите с издадени напред части, стълбища и пейки. Средновековните сгради пък бяха загрозени от пристройки и непрекъснато се рушаха, защото хората имаха пари и никой не гладуваше, държавата обаче беше бедна, всички живуркаха, както казва зет ми Перманедер, и за сериозни поправки не можеше дори да се мисля. Тогавашните поколения бяха заможни и щастливи; знаете ли, дядо ми имаше един интимен приятел, голям добряк, Жан-Жак Хофстеде, който само се разхождаше и превеждаше от френски малки неприлични стихотворения... Но това не можеше да продължава непрекъснато, много неща се промениха и трябва още да се променят. Нашите жители, както знаете, не са все още 37 000, а вече над 50 000 и характерът на града се променя. Сега имаме нови постройки, предградия, които се разширяват, хубави улици и можем да възстановим паметниците на нашето велико минало. Но в края на краищата всичко това е само външно. Повече от най-важните работи драги Венцел, още изостават; и сега отново стигам до ceterum censeo[80] на покойния ми баща: митническия съюз. Венцел, ние трябва да влезем в митническия съюз, от това не би трябвало да се прави вече никакъв въпрос и всички вие сте длъжни да ми помагате в борбата... Повярвайте ми, като търговец аз съм по-добре ориентиран от нашите дипломати; страхът, че ще загубим част от самостоятелността си и свободата си, е просто смешен в тоя случай. Вътрешността на страната, Мекленбург и Шлезвиг-Холщайн, ще ни разтвори вратите си, а това е много желателно, тъй като ние вече нямаме такава власт над връзките със Севера, както по-рано... Достатъчно... Моля, подайте ми кърпата, Венцел! — приключи консулът.