Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
В страната на детството! Не можа да я познае веднага. Но след това, когато тя се разкри пред мигащите му, още недолавящи целия й кръгозор очи, той засрамено откри, че и като дете е мислил така, а сега не той на нея, а тя на него бе длъжна да каже и да му разкрие истината.
И още нещо изпълзяваше от килията на паметта му, за да се появи тук заради този случай, и трябваше колкото се може по-бързо да си спомни. И той си спомни.
Спомни си бързо, но заговори бавно:
— През двадесетте години у нас шумен успех имаше книгата на някой си Фридланд, венеролог. Тогава се смяташе за много полезно да се отворят очите на младежта, а и въобще на населението. Бе нещо подобно на профилактична пропаганда по различните въпроси, за които не се говореше гласно. И наистина бе по-добре, отколкото лицемерно да се мълчи. Имаше книга «Зад затворената врата», а и още една — «За страданията в любовта». Не ви ли се е налагало… да ги четете? Поне като лекар?
Балончетата продължаваха да бълбукат в стъклената тръбичка. А може би чуваше и дишане, долитащо иззад кадъра.
— Трябва да си призная, че ги прочетох много рано — сигурно съм бил на дванадесет години. Разбира се, тайно от възрастните. Това, което научих, ме опустоши. Имах усещането, че… не ми се иска да живея…
— Чела съм ги — достигна до ушите му като ехо.
— Наистина ли? И вие? — зарадва се Олег. — Такъв последователен, логичен, неотразим материализъм, че… защо да се живее всъщност? Тези точни изчисления в проценти, колко жени изпитват и колко не удовлетворение… Историите за това как жените… търсейки себе си, преминават от една категория в друга… Тази безсърдечна увереност, че всяка психология в семейния живот е вторично и как авторът единствено с помощта на физиологията обяснява всяко «несходство в характерите»… Но вие навярно всичко помните? Кога сте ги чели?
Не отговори.
Не трябваше да разпитва. И въобще навярно прекалено грубо и направо бе се изказал. Но нямаше никакъв опит да разговаря с жени.
Странното бледо слънчево петно на тавана изведнъж се премрежи пред очите му и там заблестяха ярки сребърни точки. По това развълнувано движение, напомнящо кръговете на вода, в която е хвърлен камък, разбра накрая Олег, че загадъчното светло петно на тавана бе просто отблясък на неизсъхнала отвън, под прозореца локва. Отблясък от обикновена локва, в която някой бе стъпил. Усети и лекия полъх на вятър.
Вега мълчеше.
— Простете ми, моля ви! — извини се Олег. Бе му приятно да се извинява пред нея. — Не го казах както исках… — Опитваше се да обърне главата си към Вега, но все едно не успя да я види. — Но нали това унищожава всичко на земята… Нали ако се поддадем на това, ако го приемем…
Сега с радост се връщаше към предишната си вяра и я убеждаваше — нея!
И Вега се върна! Влезе в кадъра и върху лицето й нямаше нищо от отчаянието и резкостта, с които, както му се стори, му бе говорила, а се бе появила привичната за устните й усмивка.
— А аз исках вие да не приемете това. И бях уверена, че няма да го приемете.
Лицето й дори сияеше.
Но това бе момичето от неговото детство, училищната приятелка, как можа да не я познае!
Искаше му се да й каже нещо просто и сърдечно от типа на: «Дай ръка!» И да стисне пръстите й: колко е добре, че се разговорихме.
Но дясната му ръка бе под иглата.
Да я назове направо: «Вега» или «Вера»!
Но бе невъзможно.
А през това време кръвта в бурканчето бе останала до половината. Само преди няколко дни тази кръв бе текла в чуждо тяло, със свой характер и мисли, а ето че сега се вливаше в неговото, дарявайки го със здраве, а може би се лъжеше?
Олег следеше движенията на ръцете на Вега: как оправи възглавничката под лакътя му, как прокара пръстите си по гумената тръбичка и леко придвижи връхната подвижна част на апарата.
Искаше му се не просто да стисне тази ръка, а да я целуне.
Глава 25
Вега
Тя излезе от клиниката в празнично настроение и тихо си тананикаше със затворена уста. В светлото си демисезонно палто, вече без боти, защото улиците бяха сухи, тя се чувстваше удобно — струваше й се, че върви така, сякаш е ефирна; можеше да пресече целия град, без да почувства умора.
Вечерта оставяше радостно усещане като слънчевия ден; макар леко да захладня, вече миришеше на пролет. Самата мисъл, че трябва да се качи в претъпкания автобус, бе ужасяваща. Времето предразполагаше към ходене пеша.