Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Детето въздъхна. Тонът на Заелис, както и начинът му на обръщение показваха, че не й е ядосан, ала въпреки това все едно че я наказваше.
— Просто не исках да виждам никого — каза тя. — За известно време.
— Дори и мен? — учителят й звучеше засегнат.
Лусия кимна. Тя погледна към залязващото слънце, после към дъската за моделиране, след което мушна пръсти в горната й част, отваряйки неголяма пролука в желето. Направи няколко енергични замаха с тънка четчица, поръбвайки краищата на облаците в червено, после отдръпна пръсти и остави пукнатината да се затвори.
Заелис я гледаше с безстрастно лице. Естествено, че щеше да потърси уединение. За момиче с нейната чувствителност напрежението из коридорите на Цитаделата сигурно се усещаше дори и тук. И независимо, че не споделяше с нея тревогите си за безопасността й, беше сигурен, че всичките му опити да запази в тайна притесненията си бяха безполезни пред Лусия. Тя прекрасно осъзнаваше, че в момента смутовете и смъртните случаи в престолния град по един или друг начин се дължат на нея. Мъжът бе положил всевъзможни усилия, за да не й позволи да се измъчва от чувство за вина, ала дори не беше сигурен дали момиченцето се чувстваше виновно. Тя бе говорила преди как всичките тези неща бяха започнали заради нея и му бе споделяла, че се чуди как ли биха се развили събитията, ако се опиташе да ги спре, вместо да приветства промените. Дали обаче имаше разкаяние в тези мисли, Заелис не можеше да каже. Настроенията на Лусия бяха непроницаеми и неясни като най-дълбоките океани — дори и за него.
Главата й изведнъж се надигна рязко, толкова неочаквано, че мъжът подскочи. Той проследи погледа й — не замечтан и отнесен, както обикновено, а остър и напрегнат — и видя, че е насочен на север, натам, където белият ръб на Аурус тъкмо изплуваше над хоризонта, предвещавайки настъпващата нощ. Лусия смръщи вежди и потрепери. Целеустремеността на погледа й го потресе — никога не бе виждал подобно изражение на лицето й. После момиченцето отдели взор от далечината и се загледа в картината си, обхваната от мрачно настроение.
— Какво има? — попита Заелис. Когато детето не му отговори, повтори: — Лусия, какво има? — Вторият въпрос бе зададен с доста по-властен тон. Обикновено избягваше да се държи така с момиченцето, ала онова, което бе видял преди миг, го беше разтревожило достатъчно, за да опита.
— Чух нещо — каза тя с неохота, а очите й избягваха погледа му.
— Чула си нещо? — намръщи се учителят и се обърна на север. — От някого?
— Не — отвърна Престолонаследничката, потърквайки нервно тила си. — По-скоро нещо като ехо, като шепот. Някакъв спомен.
Заелис наблюдаваше как овалният ръб на Аурус се издига неумолимо над хоризонта.
— Спомен за какво?
— За един сън! — извика Лусия. — Преди време сънувах, че се срещам с Лунните деца. Те се опитваха да ми кажат нещо, което не можех да проумея. Поне тогава. После… — момиченцето се запъна. — После мисля, че започнах да разбирам. Те се опитваха да ми покажат… Не зная дали беше предупреждение или заплаха… Не…
Заелис бе сериозно разтревожен.
— Какво ти казаха, Лусия?
Тя се обърна с лице към него.
— Че нещо ще се случи — промълви. — Нещо лошо. С мен.
— Няма откъде да си сигурна в това, Лусия — възпротиви се механично учителят. — Недей да говориш така.
Детето изведнъж се притисна към него и го прегърна силно. Мъжът също я притисна до себе си.
— Това е било само сън — каза успокояващо. — Не трябва да се боиш от един сън.
Останаха прегърнати още известно време. Заелис се взираше в далечината, където ледената повърхност на Аурус се показваше все повече и повече над северния хоризонт, а в очите му се четеше страх.
Върховният Чаросплетник Вирч си почиваше: хилавият му гръден кош трескаво се издигаше и спадаше, а ребрата му се очертаваха като решетката на дъска за пране под нечистата кожа. Беше гол; деформираното му, измършавяло тяло изглеждаше жалко и отблъскващо. Кокалестите му, уродливи ръце бяха подгизнали от кръв; кървави петна бяха изпъстрили разтопената кожа на лицето му, сплескания му гръден кош, изпъкналото му шкембе и атрофиралите му гениталии. Приличаше на някакво новородено същество, свило се на кълбо сред зацапаните чаршафи на изкорубеното си легло, дишащо тежко със зяпнала уста.
Е, поне дишаше, за разлика от обекта на скорошното си внимание. Това беше една стара жена, която бе избрал, за да поразнообрази малко забавленията си, след като изпрати посланието на Баракс Мос до неговия Чаросплетник. В съзнанието му се появи смътната мисъл, че напоследък убива твърде много хора — повечето Вещери рядко достигаха до подобни крайности. Ала какво от това — откъдето и слугите му да намираха жертвите му, очевидно никой не усещаше липсата им. В крайна сметка, животът на един слуга в Сарамир принадлежеше на неговия господар и тази стара дама навярно не е била нищо повече от готвачка или чистачка, някаква си проста слугиня от Цитаделата и следователно и на Императрицата. Той бе сигурен, че Анаис не би възразила, дори и да знаеше. Тя бе наясно с нещата още когато бе взела Вирч за свой Чаросплетник; по този начин поставяше целия персонал на Цитаделата на негово разположение, за да задоволява капризите му. Нищожна цена за могъщите сили на Върховния Чаросплетник.