Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Не можеш да се отдадеш на лов на буми, когато къщата ти е пълна с помощник-шерифи. Освен това…
„Освен това си мисля, че Скот продължава да ми говори. Или поне се опитва.“
3.
— Скъпи — въздъхна Лизи насред пустата спалня. — Де да можех да те разбера.
Лизи погледна електронния часовник върху нощното шкафче и се учуди, че е само единайсет без двайсет.
Денят сякаш бе продължил хиляда години, вероятно, защото прекалено дълго се бе пренесла в миналото. Спомените изкривяваха перспективата, а най-ярките можеха да спрат хода на времето.
Стига с това минало — какво се случваше в настоящето, тук и сега?
„Ами — помисли си Лизи, — да видим. В кралство Питсбърг бившият крал на инкунксите без съмнение страда от проблем, който покойният ми съпруг наричаше «синдрома на миризливите ташаци». Помощник-шериф Олстън е в Кеш Корнърс — разследва случай на умишлен палеж и издирва виновника. Джим Дули? Може би се е притаил в близката горичка, дълбае върху пръчка с отварачката ми за консерви и чака да се стъмни. Навярно е паркирал джипа си в някоя от десетките изоставени плевни на хълма или в Дийп Кът отвъд град Харлоу. Дарла сигурно пътува към летището в Портланд, за да се срещне там с Канти. Доброто мамче би казало, че е тръгнала с песен на уста. Аманда? О, умът на Аманда си е отишъл, миломое. Скот знаеше, че рано или късно ще стане така. Само дето не й беше запазил стая в лудницата. Защото беше разпознал себеподобно същество.“
— Трябва ли да отида в Бумна луна? — възкликна Лизи. — Това ли е следващата бум-станция? О, Скот, идиот такъв, как да го направя, когато си мъртъв?
„Май отново прибързваш, а?“
Ами да, вайкаше се, че няма да може да се добере до място, което още не се осмеляваше да си спомни напълно…
„Трябва да направиш повече, отколкото да повдигнеш завесата и да надзърнеш отдолу.“
— Трябва да я разкъсам — прошепна унило. — Нали така?
Никакъв отговор. Лизи прие мълчанието за насърчение. Обърна се по хълбок и взе сребърната лопатка. Надписът проблесна под лъчите на утринното слънце. Тя уви около дръжката окървавеното одеяло и я хвана.
— Добре. Ще я разкъсам. Скот ме попита дали искам да отида и аз му казах „да“. Казах „Джеронимо“.
После обаче се замисли.
— Не. Не беше така. Произнесох го като него — „Джеромино“. И какво стана? Какво стана след това?
Тя затвори очи. Отначало видя само ярък пурпур и щеше да изкрещи от разочарование, но си помисли: „ВЕДТСКЕН, миломое — важното е да ти стиска, когато е напечено“ — и стисна още по-силно лопатката. Видя как замахва с нея. Видя как инструментът проблясва под лъчите на мъждивото августовско слънце… и пурпурната завеса не устоя — разцепи се на две, както плът след удар с нож, ала в разреза Лизи видя не кръв, а светлина: изумителна оранжева светлина, която изпълни сърцето и разума й с невъобразима смесица от радост, ужас и печал. Не се учуди, че толкова години е потискала тези спомени. Бяха твърде ярки. Прекалено ярки. Под светлината нощният въздух сякаш бе от коприна, крясъкът на птица прониза тъпанчето й като стъклено топче. Ветрецът бе изпълнен със стотици екзотични аромати — на червен жасмин, бугенвилия, рози и, Господи, ехиноцереус. Най-ярък обаче беше споменът за допира на кожата му и биенето на сърцето му в унисон с нейното, когато лежаха голи в постелята в „Еленови рога“, а сега, също голи, стояха на колене под сгъстяващите се сенки на дърветата на Хълма на обичаните. Огромният оранжев диск на луната се издигаше на хоризонта, разплут и излъчващ студена светлина, а слънцето залязваше в противоположния край на небосвода, клокочейки в аления си огнен бокал. Лизи си каза, че смесицата от жестоки багри ще я убие с красотата си.
Легнала на вдовишкия си креват, стиснала лопатката, доста по-възрастната Лизи извика от радост, предизвикана от спомените, и от мъка, защото миналото нямаше да се върне. Сърцето й възвърна целостта си и бе разбито отново. Жилите на врата й се издуха. Подпухналите й устни се разтегнаха, разкривайки зъбите й, венците й отново започнаха да кървят. От очите й бликнаха сълзи, стекоха се към ушите й и увиснаха като екстравагантни обици. В главата й остана само една ясна мисъл: „О, Скот, не сме създадени за такава красота, не сме създадени за такава красота, трябваше да умрем тогава, о, скъпи мой, трябваше да умрем там, голи и прегърнати като влюбени герои от роман.“
— Не умряхме — измърмори. — Скот ме прегърна и ми каза, че не бива да останем дълго, понеже става късно, а падне ли мракът, тук вече не е безопасно и дори дърветата на Хълма на обичаните стават зли. Първо обаче искаше да ми покаже…