През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Към кой народ? — прекъсна го хаджията. — Ние да не сме народ?
— А какво сте?
— Какво сме ли? Сляп ли си? Я ме погледни! Не личи ли какъв съм?
— Не виждам нищо!
— Значи наистина си сляп и глупав. Ще ти кажа кой съм. Аз съм хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Дауд ал Госарах. А твоето име как е?
— Казвам се Селим.
— Селим и нищо повече?
— Че как още да се казвам? Селим е достатъчно.
— Селим било достатъчно! Да, за теб може да е достатъчно, защото си гавазин и нищо повече!
Полицаят явно не знаеше, че арабите имат навика да прибавят към собственото си име и имената на прадедите си. Колкото по-дълго стане едно име, толкова по-голяма е гордостта, с която то се носи от съответния човек.
— Наистина ли мислиш, че един гавазин не представлява абсолютно нищо? — извика той на свой ред.
— Млъкни! — сряза го дребосъкът. — Гавазин, на когото името е само Селим, изобщо не бива да се обажда. Я погледни тези хора тук!
Той посочи към Омар и продължи:
— Този е Омар Сабар Иф ал Хабаджи Бен Абу Муса Джафар ас Софи Оталан Ибн Авицена Али Нафиз Абу Мерван ал Хегали! После посочи към Оско и каза:
— А този прочут воин се казва Оско Обд ал Латиф Мефари Бен Мохамед Хасан ал Джазерис Ибн Уахаб Алфират Бируни ал Сеирафи! Сега ясно ли ти е?
Трябваше да полагам големи усилия, за да не избухна в смях.
Двамата изобщо не се казваха така, но за да направи впечатление на гавазина, хаджията назова цял куп имена и прародители, за които Оско и Омар никога през живота си и представа не са имали.
Освен това го направи с такава сериозност, а арабските имена се изстрелваха от устата му с такава бързина и лекота, че полицаят съвсем се вцепени, сякаш всяко от имената беше куршум, който го улучва.
— Хайде отговори! — извика Халеф възбудено. — Говора ли си изгуби, човече, доволен от единственото си име Селим? Нямаш ли други имена, нямаш ли други прадеди? Как се казват бащата и дядото на бащата на твоя баща? Не са ли извършили велики дела, или са били престъпници и страхливци, та се срамуваш да назовеш имената им? Или може би изобщо не си раждан, а в един мрачен ден си се излюпил от капан за мишки? Я ни погледни! Това са хора!
Гавазинът вече не знаеше какво точно да отговори. Упреците на дребосъка непрекъснато се сипеха върху него.
— А я погледни този! — каза Халеф, сочейки гостилничаря. — Той не е арабин, турчин е, но все пак не се казва само Селим, а Ибарек ел Конакчи, Ибарек гостилничаря. Били са му откраднати сто фунта. А на теб какво би могло да ти бъде откраднато, дето нямаш нищо освен името Селим?
— Охо! — отвърна най-сетне гавазинът, към когото се бяха отнесли с такова пренебрежение. — Аз не съм просяк. Имам служба и…
— Служба! Не се хвали с твоята служба! Видяхме какво означава тя. Изглежда, работата ти е да лежиш в тревата и да крадеш дните и седмиците от Аллах. Но аз ще ви размърдам, мързеливци. Ще ида при началника и такъв живак ще му дам да пие, че ще заиграят всичките му пръсти и на краката, и на ръцете! Заповядвам ти веднага да тръгваш към града. Ако до половин час не си при началника, ще наредя да те удавят в най-дълбоката вода, а после да те разстрелят с топ. Ние тръгваме. Не мисли, че ти заповядвам на шега! Говоря сериозно. Скоро ще го разбереш!
Гавазинът зяпна от учудване.
— Какво? — изрече той. — Ти ми даваш заповед ли? Ти?
— Да! Не чу ли?
— Как можеш ти да ми заповядваш?
— Ама че въпрос! Разбира се, че трябва да ми се подчиниш. Ти си само Селим Безименния, а аз съм хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абел Аббас Ибн…
— Спри, спри! — прекъсна го гавазинът, като запуши ушите си с ръце. — Името ти е дълго като змия, от която човек го е страх, че ще бъде удушен. Да. Веднага ще ида в града. Но не защото ти ми заповядваш, а за да се оплача на началника от теб. Ти удари служител на падишаха. Затова ще трябва да получиш наказание, каквото никой досега не е получавал тук.
Той събра вещите си от земята и изчезна зад храстите. Дали се страхуваше от повторното избухване на Халеф, или наистина жадуваше за отмъщение за нанесения му побой? Може би и двете.
— Ето го, тича! — каза Халеф доволно. — Как свърших работата си, сихди?
Той ме погледна, сякаш очакваше похвала. Вместо това обаче получи доста строго мъмрене.
— Лошо, много лошо я свърши. Доста глупости си правил, но такава голяма не беше извършвал досега.
— Сериозно ли говориш, сихди?
— Съвсем.
— Но този човек наистина си заслужи боя!
— Твоя работа ли беше да го наказваш?
— А чия?