През дебрите на Балкана

Освен това го направи с такава сериозност, а арабските имена се изстрелваха от устата му с такава бързина и лекота, че полицаят съвсем се вцепени, сякаш всяко от имената беше куршум, който го улучва.

— Хайде отговори! — извика Халеф възбудено. — Говора ли си изгуби, човече, доволен от единственото си име Селим? Нямаш ли други имена, нямаш ли други прадеди? Как се казват бащата и дядото на бащата на твоя баща? Не са ли извършили велики дела, или са били престъпници и страхливци, та се срамуваш да назовеш имената им? Или може би изобщо не си раждан, а в един мрачен ден си се излюпил от капан за мишки? Я ни погледни! Това са хора!

Гавазинът вече не знаеше какво точно да отговори. Упреците на дребосъка непрекъснато се сипеха върху него.

— А я погледни този! — каза Халеф, сочейки гостилничаря. — Той не е арабин, турчин е, но все пак не се казва само Селим, а Ибарек ел Конакчи, Ибарек гостилничаря. Били са му откраднати сто фунта. А на теб какво би могло да ти бъде откраднато, дето нямаш нищо освен името Селим?

— Охо! — отвърна най-сетне гавазинът, към когото се бяха отнесли с такова пренебрежение. — Аз не съм просяк. Имам служба и…

— Служба! Не се хвали с твоята служба! Видяхме какво означава тя. Изглежда, работата ти е да лежиш в тревата и да крадеш дните и седмиците от Аллах. Но аз ще ви размърдам, мързеливци. Ще ида при началника и такъв живак ще му дам да пие, че ще заиграят всичките му пръсти и на краката, и на ръцете! Заповядвам ти веднага да тръгваш към града. Ако до половин час не си при началника, ще наредя да те удавят в най-дълбоката вода, а после да те разстрелят с топ. Ние тръгваме. Не мисли, че ти заповядвам на шега! Говоря сериозно. Скоро ще го разбереш!

Гавазинът зяпна от учудване.

— Какво? — изрече той. — Ти ми даваш заповед ли? Ти?

— Да! Не чу ли?

— Как можеш ти да ми заповядваш?

— Ама че въпрос! Разбира се, че трябва да ми се подчиниш. Ти си само Селим Безименния, а аз съм хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абел Аббас Ибн…

— Спри, спри! — прекъсна го гавазинът, като запуши ушите си с ръце. — Името ти е дълго като змия, от която човек го е страх, че ще бъде удушен. Да. Веднага ще ида в града. Но не защото ти ми заповядваш, а за да се оплача на началника от теб. Ти удари служител на падишаха. Затова ще трябва да получиш наказание, каквото никой досега не е получавал тук.

Той събра вещите си от земята и изчезна зад храстите. Дали се страхуваше от повторното избухване на Халеф, или наистина жадуваше за отмъщение за нанесения му побой? Може би и двете.

— Ето го, тича! — каза Халеф доволно. — Как свърших работата си, сихди?

Той ме погледна, сякаш очакваше похвала. Вместо това обаче получи доста строго мъмрене.

— Лошо, много лошо я свърши. Доста глупости си правил, но такава голяма не беше извършвал досега.

— Сериозно ли говориш, сихди?

— Съвсем.

— Но този човек наистина си заслужи боя!

— Твоя работа ли беше да го наказваш?

— А чия?