През дебрите на Балкана

Това, разбира се, беше най-голямата обида за хаджията. Досега не бе позволявал безнаказано да го наричат дребосък.

— Какво съм? — попита той гневно. — Дребосък ли? Сега ще ти покажа колко съм дълъг и голям, щом камшикът ми започне да мери. Ставай или ще ти помогна да се изправиш!

Той измъкна камшика от хипопотамова кожа от пояса си. Равнодушието на гавазина бе разколебано. Той седна, размаха заплашително ръка и предупреди:

— Махни камшика! Няма да търпя подобно нещо, джудже!

— Какво? Джудже ли съм? О, джуджето веднага ще ти докаже, че камшикът много добре ще ти се отрази. На ти — на ти — на ти — на — на — на…!

Той замахваше и при всяко «на» камшикът плющеше по гърба на човека.

Гавазинът остана още няколко мига седнал, вкаменен от учудване поради смелостта на хаджията. После внезапно скочи, гневно изрева като бик и се хвърли върху Халеф със свити юмруци.

Стоях спокойно настрана, облегнат на седлото на коня си. Гавазинът беше силен човек, но не смятах да помагам на хаджията. Познавах го много добре. Щом веднъж бе поел инициативата в свои ръце или още повече със своя камшик, използваше възможността докрай. Всяка друга намеса, дори и моята, би го обидила. Освен това бях убеден, че въпреки дребния си ръст той притежаваше по-голяма физическа сила и по-голяма сръчност от гавазина.

Наистина полицейският служител се опита да се нахвърли върху Халеф, но още при първата крачка се олюля назад, защото дребосъкът го посрещна с кръстосани удари, които се сипеха с такава бързина, че можеше да се каже, че камшикът образува стена, през която никой неприятел не би могъл да проникне. Ударите се сипеха като градушка върху него: по гърба, раменете, ръцете, отстрани по хълбоците и бедрата му. Човекът буквално бе обвит в удари. Хаджията благоразумно избягваше да го удря през лицето и изобщо по главата.

Колкото по-трудно беше на гавазина да се предпазва, толкова по-силно крещеше. Накрая застана на място. Приемаше ударите, без да мърда, но ревеше като тигър.

— Така! — извика накрая Халеф, отпускайки камшика. — Получи си възнаграждението за добрия съвет, който преди това даде на ограбения човек. Ако в мозъка ти има още мъдрост, спокойно можеш да я споделиш. Веднага ще си получиш наградата. А ако още веднъж смяташ да ме наречеш джудже, направи го по-бързо. Тъкмо имам време да ти дам остатъка от възнаграждението!

Гавазинът не отговори. Той се превиваше от болките, които изпитваше. Погледите му към дребосъка бяха изпълнени със злоба и издаваше само неартикулирани звуци. Но, изглежда, изведнъж си бе спомнил за споменатото от него достойнство на сана му, изправи се и извика:

— Човече, ти сигурно си луд! Как може да удряш гавазин на падишаха!

— Млъкни! Дори и султана бих набил, ако се осмели да се държи с мен така, както направи ти. Кой си ти всъщност? Войник, полицай, слуга на всеки поданик! Това си ти, нищо друго!

Видът на Халеф беше такъв, сякаш възнамеряваше отново да развърти камшика. Гавазинът нямаше намерение да го допусне и отвърна:

— Само ругаеш! Не можеш да ме обиждаш. Нашите инструкции ни заповядват да бъдем снизходителни към народа, но…