През дебрите на Балкана

— Да, само в мислите си! Но човек би могъл да си помисли, че правиш това и с краката си.

— Не, кой разумен човек би помислил подобно нещо! Щом тичам от ранни зори без почивка, значи съм уморен и изтощен и не бих могъл да хвана престъпниците. Затова предпочетох да легна тук и да помисля на какво разстояние биха могли да се намират вече.

— А не знаеш ли накъде са избягали?

— Кой би могъл да знае?

— Поне в коя посока?

— Казаха, че били тръгнали към Дойран. Но който е достатъчно умен, ще си каже, че те не биха издали накъде ще тръгнат след извършеното злодеяние.

— Напълно си прав. Не ти ли дадоха някакви опорни точки?

— О, напротив! Яздят бели коне и са откраднали сто фунта, както и златни украшения. Тъкмо мисля как с помощта на тези бели коне и стоте фунта бих могъл да стигна до негодниците.

Това той каза с такава ирония, че едва не се разсмях високо. Продължих да питам:

— Останалите ти другари също като теб ли са заети с мислите си за белите коне?

— И представа нямат, защото не знаят нищо за тях.

— Полицейският началник не им ли го каза?

— Не.

— Значи не ги е изпратил да преследват крадците?

— Не.

— Но той е трябвало да го направи!

— Мислиш ли? Той е на съвсем друго мнение. Извика ме, понеже съм най-добрият му и умен следотърсач, и ми даде шест дни срок за размисъл. Надявам се обаче, че ще успея да се справя по-рано. Затова се оттеглих в усамотение и сериозно размишлявам. Моите другари не знаят нищо, защото никой нищо не бива да узнае за това. Ако крадците разберат, че ги преследваме, ще продължават да бягат напред и тогава ще останем с пръст в устата.

— Ами ако дотогава пропилеят парите?

— Значи такава е била волята Божия и никой умен човек не би ни упрекнал за това.

Докато разговаряхме с него, забелязах, че нашият гостилничар бе вътрешно напрегнат. Досега бе хранил убеждението, че целият наличен полицейски апарат е на крак, за да му помогне да си върне откраднатите пари. Но за свое учудване трябваше да види и чуе, че с тази задача е натоварен само един-единствен гавазин, който на всичкото отгоре е получил неколкодневен срок, за да размишлява над случая.

Ето че той се бе усамотил и водеше, подслаждано от чибука, идилично съществование. Както самодоволно се изразяваше, той преследваше крадците в мислите си.

За ограбения човек това бе прекалено. Досега отдавна да се бе намесил в разговора, но умолителните ми погледи и жестове го възпираха. Но ето че той повече не можа да сдържи гнева си. Скочи от коня, пристъпи към все още лежащия на земята гавазин с димящата лула и извика:

— Какво казваш? Че Аллах е пожелал така?

— Да — отговори попитаният, без нищо да подозира.

— Да бъдат похарчени парите ли?

— Ако изчезнат, значи така е пожелал.

— Добре! Хубаво! Великолепно! Прекрасно! А знаеш ли откъде са били откраднати?

— Мисля, че в Дабила.

— И аз така мисля. А от кого?

— От някой си Ибарек.

— Познаваш ли го?