Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Полицаите не наричат това „нещастен случай“.
— Точно така. Все още разпитваха Питър, когато си отидох.
— Но ако не е било нещастен случай — рече Дебора, — не означава ли тогава, че…
— Има и втори убиец — заключи Линли.
Сейнт Джеймс отново се приближи до библиотеката. Беше сигурен, че движенията му, резки и тромави, го издават.
— Ерготамин — рече той. — Не съм напълно сигурен… — Остави гласа си да заглъхне, като се надяваше да е изразил естествено любопитство — реакция на типичен човек на науката. Но през цялото време страхът и фактът, че знаеше, се процеждаха през кожата му. Той извади една медицинска книга.
— Това лекарство се купува само с рецепта — казваше в този момент Линли.
Саймън прелисти страниците. Ръцете му пипаха тромаво. Мина на Ж и З още преди да се усети. Започна да чете безцелно, без да вижда нито една дума.
— За какво е? — побита Дебора.
— Главно против болки при мигрена.
— Наистина ли? За мигрена? — Сейнт Джеймс усети как Дебора се обръща към него и я замоли безмълвно да не задава въпроса.
Но тя го направи съвсем невинно:
— Саймън, ти не го ли вземаше за твоята мигрена?
Разбира се, разбира се. Знаеше, че го пие. Всички знаеха. Той никога не броеше таблетките. А шишенцето беше голямо. Значи тя беше отишла в стаята му, взела това, от което се нуждаеше, стрила хапчетата, смесила ги и забъркала отровата. След това я беше дала на Питър, но вместо това бе убила Саша.
Трябваше да им каже нещо, за да ги насочи отново към Камбри и Брук. Той почете още малко, кимна, сякаш в дълбок размисъл, и затвори книгата.
— Трябва да отидем в Корнуол — рече решително Сейнт Джеймс. — Офисът на вестника би трябвало да ни даде определената връзка между Брук и Камбри. Точно след смъртта на Мик Хари търсеше някаква статия. Само че търсеше нещо сензационно: прекарване на оръжие в Северна Ирландия, посещения на проститутки при премиери. Такива работи. Нещо ми подсказва, че сигурно не е обърнал внимание на онкозима. — Не добави, че напускането на Лондон на другия ден ще му даде още време; че няма да е налице, когато полицията се обади да го разпитва за сребърното шишенце от Джърмин Стрийт.
— Мога да се справя с това — рече Линли. — Усбърли беше достатъчно добър да ми удължи отпуската. А и това ще възстанови репутацията на Питър. Ще дойдеш ли с мен, Деб?
Сейнт Джеймс видя, че Дебора го наблюдава внимателно.
— Да — отвърна бавно тя. — Саймън, има ли…
Не можеше да й позволи да зададе въпроса.
— Сега, ако и двамата ме извините, имам няколко доклада в кабинета си. До утре трябва попе да съм ги започнал.
Не слезе за вечеря. Дебора и баща й най-сетне вечеряха сами в девет в трапезарията. Писия, аспержи, картофи, зелена салата. Чаша вино с храната. След това кафе. Не разговаряха. Само че през няколко минути Дебора хващаше баща си да я наблюдава.
От завръщането й от Америка насам във връзката им бе настъпило известно отчуждение. Някога бяха разговаряли свободно, с голяма любов и доверие, а сега се държаха нащрек. Много теми бяха табу. Тя искаше да е така. Толкова бе бързала да се изнесе от къщата в Челси в началото, за да избегне да се довери на баща си, защото той я познаваше по-добре от всеки друг. И бе най-вероятният човек, който можеше да мине през настоящето и изследва миналото. Все пак неговият залог бе най-голям. Обичаше и двамата.
Тя стана от стола си и започна да събира чиниите. Котър също се изправи.
— Радвам се, че си тук тази вечер, Деб — каза той. — Като в старите времена е. Ние тримата.
— Двамата. — Тя се усмихна, както се надяваше, едновременно с обич и очевидно желание да прекрати темата. — Саймън не слезе за вечеря.
— Исках да кажа, ние тримата в къщата — отвърна Котър и й подаде подноса от бюфета. Тя сложи чиниите върху него. — Много работи господин Сейнт Джеймс, нали? Страх ме е да не се съсипе от работа.
Беше застанал хитро до вратата. Дебора не можеше да избяга, без да направи очевидно това си желание. А със сигурност баща й нямаше да изпусне тази възможност. Затова тя се включи в играта с думите:
— Наистина е отслабнал, нали, тате? От пръв поглед се вижда.
— Дума да няма. — След това ловко използва пролуката. — Тия три години хич не бяха лесни за господин Сейнт Джеймс, Деб. На тебе ти се струва, че са били, нали? Да, ама бъркаш.