Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Ами, разбира се, в живота на всички ни настъпиха промени, нали? Предполагам, че едва когато заминах, е забелязал, че не снова из къщата. Но с течение на времето е свикнал. Личи си, че…
— Знаеш ли какво, миличко — прекъсна я баща й. — През живота си не си говорила фалшиво. Жал ми е да гледам, че сега почваш.
— Да говоря фалшиво? Не ставай смешен. Че защо ще го правя?
— Отговора го знаеш. Както на мене ми се струва, Деб, вие двамата с господин Сейнт Джеймс много добре знаете отговора. Само трябва единият да събере достатъчно кураж да го каже и другият да събере достатъчно кураж да престане да живее в лъжа.
Той постави винените чаши на подноса и го взе от ръцете й. Дебора знаеше, че е наследила височината на майка си, но беше забравила, че по този начин на баща й му е по-лесно да я погледне право в очите. Той го направи. Ефектът беше смущаващ. Принуди я да се довери, макар тя да избягваше това.
— Зная как искаш да бъде — рече Дебора. — Но не може, тате. Трябва да го приемеш. Хората се променят. Порастват. Разделят се. Разстоянието прави разни неща с тях. Времето кара важността им един за друг да избледнява.
— Понякога — каза той.
— Този път. — Видя го как премигва бързо от решителния й тон. Дебора се опита да смекчи удара. — Бях просто малко момиченце. Той ми беше като брат.
— Такъв беше. — Котър се отдръпна, за да й позволи да мине.
Почувства се като смазана от реакцията му. Най-силно от всички искаше той да я разбере, но не знаеше как да обясни положението по начин, който да не разруши най-скъпата от мечтите му.
— Тате, трябва да разбереш, че с Томи е по-различно. За него не съм малко момиченце. Никога не съм била. Но за Саймън винаги… и винаги ще бъда…
Котър се усмихна нежно.
— Няма нужда да убеждаваш мене, Деб. Няма нужда. — Той повдигна рамене. Тонът му стана енергичен. — Трябва поне да му занесем малко храна. Ще качиш ли горе един поднос? Той е още в лабораторията.
Това бе най-малкото, което Дебора можеше да направи. Последва го долу в кухнята и го гледа, докато той приготви табла със сирене, студено месо, пресен хляб и плодове. После ги отнесе горе в лабораторията, където Сейнт Джеймс седеше на една от работните маси и наблюдаваше серия снимки на куршуми. В ръката си държеше молив, но той стоеше неизползван между пръстите му.
Беше светнал няколко лампи разпръснати тук-там в просторната стая. Те образуваха малки локвички светлина сред огромните кухини от тъмнина. В една от тях бе скрито лицето му.
— Татко иска да хапнеш нещо — каза Дебора от вратата. След това влезе в стаята и сложи подноса на масата. — Още ли работиш?
Не работеше. Дебора се съмняваше, че е направил и едно нещо през всичките си часове в лабораторията. До снимките лежеше някакъв доклад, но на първата страница дори нямаше следа от прегъване. И макар, под молива в ръката му да лежеше лист хартия, на него не беше написано нищо. Значи това бе обичайното му поведение — осланяше се на работата като средство за бягство.
Всичко беше заради Синди. Дебора видя лицето му, когато лейди Хелън му каза, че не може да я намери. Видя го и когато дойде в нейния апартамент и започна да звъни като луд, опитвайки се сам да открие, сестра си. Всичко, което правеше от онзи момент: пътуването до „Айлингтън-Лондон“, обсъждането на смъртта на Мик Камбри с Томи, създаването на сценарий, който да приляга на фактите на престъплението, нуждата му да се върне да работи в лабораторията — всичко това бе опит да се разсее, да избяга от грижата, в чиято сърцевина бе Сидни. Дебора се запита какво ли ще почувства Сейнт Джеймс, какво ли ще си позволи да почувства, ако някой е сторил нещо лошо на сестра му. Отново откри, че иска да му помогне по някакъв начин; да му вдъхне спокойствието, което като че ли му убягваше.
— Просто малко месо и сирене — рече тя. — Малко плодове. Хляб. — Всичко това беше очевидно. Подносът лежеше в полезрението на Сейнт Джеймс.
— Томи отиде ли си? — попита той.
— Отдавна. Върна се при Питър. — Тя придърпа един от лабораторните столове до масата и седна с лице към него. — Забравих да ти донеса нещо за пиене. Какво ще искаш? Вино? Минерална вода? С татко пихме кафе. Искаш ли и ти, Саймън?
— Не, благодаря: Това ми стига. — Но не започна да яде, само се протегна на стола и разтри мускулите на врата си.
Тъмнината страшно променяше лицето му. Острите ъгли се бяха смекчили. Линиите бяха изчезнали. Годините се бяха стопили, отнасяйки със себе: си доказателството за болката му. Изглеждаше по-млад и далеч по-уязвим. Изведнъж й се стори толкова по-близък, като мъжът, на когото някога бе казвала всичко, без да се страхува от присмех или отблъскване, сигурна, че винаги ще я разбере.