Престолът от драконова кост

— Тук.

Бяха до едно повалено дърво, чиито стърчащи корени много приличаха на голяма метла — метла, която би вдъхновила Рейчъл Драконката за героични, легендарни подвизи.

Ироничната мисъл за Рейчъл, заедно с другите събития от деня, породиха у Саймън толкова силен копнеж по дома, че той се спъна и се подпря с ръка на падналото дърво. Хенгфиск беше коленичил и хвърляше клони в малък огън, който гореше в плитък ров. От двете страни на огъня, в убежището на сянката на дърветата, лежаха двама мъже.

— Това е Лангриан — каза брат Хенгфиск и посочи човека отдясно, чието лице беше почти напълно скрито от окървавена превръзка, направена от зебло. — Единствено него намерих жив, когато се върнах в манастира. Мисля, че Ейдон скоро ще го прибере. — Дори и на отслабващата светлина Саймън можа да види, че кожата на брат Лангриан — или поне това, което се виждаше от нея — е восъчнобледа. Хенгфиск хвърли още една съчка в огъня, а Бинабик, без изобщо да поглежда римъра, коленичи до ранения и внимателно започна да го преглежда.

— Това е Докайс — каза Хенгфиск и посочи другия човек, който лежеше отпуснато като Лангриан, но нямаше видими рани. — Именно него излязох да потърся, когато не се върна от бдението си. Когато го доведох… донесох… — в гласа на Хенгфиск се долавяше някаква горчива гордост — намерих… намерих всичките… мъртви. — Той направи знака на Дървото пред гърдите си. — Всички освен Лангриан.

Саймън се приближи до брат Докайс — слаб млад мъж с дълъг нос и синкавата необръсната брада на хернистирец.

— Какво се е случило с него? Какво му е?

— Не знам, момче — каза Хенгфиск. — Полудял е. Получил е някакво мозъчно възпаление. — Той се обърна и продължи да търси съчки за огъня.

Саймън погледна Докайс и забеляза затрудненото му дишане и лекото треперене на тънките му клепачи. Когато се обърна и потърси с поглед Бинабик, който внимателно сваляше превръзката на Лангриан, от черната одежда, подобно на змия, се плъзна една бяла ръка и сграбчи предницата на ризата му в ужасяващо силна хватка.

Докайс, все още със затворени очи, се беше изпънал конвулсивно; гърбът му се изви и кръстът му се вдигна над земята. Главата му беше отметната назад и се люшкаше наляво-надясно.

— Бинабик! — изкрещя ужасено Саймън. — Той… той…

— Аааааа! — Звукът, който се изтръгна от прегракналото гърло на Докайс, беше дрезгав от болка. — Черната каруца! Виж, тя идва за мен! — Той се замята отново, като риба на сухо. Думите му предизвикаха у Саймън тръпка на ужас.

„Върхът на хълма… Спомням си нещо… и скърцането на черните колела… о, Моргенес, какво правя тук?!“

Миг по-късно, докато Бинабик и Хенгфиск гледаха учудено, Докайс придърпа Саймън така, че лицето на младежа почти докосваше скованите му от страх черти.