Среднощният диамант [bg]

— Е, няма изгледи да приключи в скоро време. Той не го отрече:

— Мога да ти дам двайсет и пет.

— Двайсет и пет? — Вгледах се в лицето му, търсейки някакъв признак, че се шегува. — Какво стана с твърдението ти, че нямаш и пет на свое име?

— Причината да съм в заведението на Моли Зигел не беше, че обичам да прекарвам допълнително време с патрула.

Шокирано се надигнах и седнах в леглото:

— Рискува малкото пари, които си имал, в игра на покер? Той изглеждаше нелепо самодоволен:

— Много игри на покер всъщност — е, докато не ми забраниха да влизам там след Празника на цветята. Двайсет и пет биха ти свършили добра работа.

— Почти ще имам сумата, за да платя свободата на Лонзо. Недостатъчно за собствения ми договор обаче. — Въпреки това изпитах прилив на вълнение. Четирийсет златни монети. Толкова близо до свободата на Лонзо. Но пък… — Не, не мога. Не мога да приема това. То си е твое. Не се притеснявай за мен. Просто се съсредоточи върху разплитането на тази конспирация. Така все пак ще получа парите, а ти можеш да се върнеш при баланкуанците.

Грант се раздвижи и се отмести, излягайки се по гръб, и впери поглед нагоре.

— Трябваше да ти кажа за това преди… всичко.

— Не и ако не си бил готов. — Той се усмихна, когато чу думите си, повторени като ехо. — И бях толкова разстроена, че не чух наистина какво казваш. Чух, но не разбрах. Сега разбирам и… мисля, че би трябвало да го направиш. Трябва да си възвърнеш онази частица от теб, която е била изгубена. Просто въпросът е… че ще ми липсваш.

Макар да го виждах в профил, забелязах удивлението му. Държеше очите си все така вперени нагоре.

— Източната част от Империята е прекрасна. Там се намират всички големи градове, цялото изкуство и култура. Посланиците ще посетят тази част, но чух, че ще прекарат повечето си време на запад. Там е по-малко населено. По-студено, по-диво. Но все пак прекрасно. Ще ти хареса.

Още едно проточило се мълчание, през което и двамата бяхме потънали в мисли, докато най-накрая успях да кажа:

— Мисля… мисля, че може би бих искала да видя тази част някой ден. Земите на север. — Нужно ми беше голямо усилие да спомена мимолетното предложение, което ми беше отправил миналия път, когато бяхме в леглото, предложението, което бях отхвърлила гневно. Не бях по-добра от него в признаването на определени неща.

Грант бавно обърна глава и ме изгледа с нещо, почти подобно на опасение.

— Би ли?

— Да, но… — Сега аз отместих очи и се загледах в пламъка на малка свещ. — Трябва да…

— Брат ти.

Кимнах, все още неспособна да го погледна. Той седна до мен и обърна лицето ми към своето. Целуна ме. Продължително. Дълбоко. Обвих ръце около врата му и си пожелах светът само да можеше да е толкова прост.

— Може ли да се върна утре? — попитах, когато най-накрая успях да се отдръпна.

Той прокара ръка през косата ми.

— Bas agiba kor; kalichi hanek.

— Какво означава това?

— Бентът се скъса; направете път за реката.

Не можах да възпра широката усмивка, която се разля по лицето ми.