Среднощният диамант [bg]

— Някои неща си бяха същите — отбелязах. — Но някои бяха различни.

Грант се намести по-близо до мен в леглото и преметна ръка около талията ми, което за него беше удивително интимно действие.

— Благодаря ти за този конкретен коментар. Със сигурност ще го отбележа.

— Не се тревожи. — Наместих се на една страна, а той се сгуши до гърба ми. — Все пак беше хубаво.

Отговорът му на това беше леко развеселено сумтене, а после ме целуна по рамото, след което облегна буза на него. Знаеше много добре, че е било повече от „хубаво“. За мен все още беше удивително, че можех да чувствам толкова много неща. А беше почти още по-необичайно да изживея някакъв промеждутък от време, когато светът сякаш се свеждаше само до мен и него. Без машинации. Без полуистини. Без спорове. Разбира се, не се споменаваше и какво щеше да стане с нас в бъдеще. Чрез някакво негласно споразумение пренебрегвахме тази подробност.

Позволихме си да останем преплетени в това задоволство известно време, докато Грант най-сетне попита:

— Добре ли си?

— Още ли се безпокоиш за това? Нужно ли е наистина да се задълбоча в обяснения за смисъла на „хубаво“?

— Не, не това. Тамзин.

Името й се вряза в магията, която ме бе обгърнала, и почувствах внезапна болка в гърдите. Какво право имах на тази топлина и сигурност, когато Тамзин беше…. Какво? Какво беше тя? Къде беше? Дали беше премръзнала? Сама? Все още на този свят?

— Съжалявам — каза той, когато не отговорих. Осъзнах, че искаше да каже, че съжалява за загубата ми, а не защото е споменал Тамзин.

— Тя не е мъртва — казах ожесточено. Претърколих се и видях скептицизма в очите му. — Не е! Тя умее да оцелява. Тя е някъде… не зная къде… но не и мъртва!

— Добре, добре. Тогава какво е станало с нея?