Среднощният диамант [bg]

Почувствах как сълзите ми на безсилен гняв отново напират:

— Може би се е отдалечила.

— Възможно е. — Човекът от милицията не звучеше много уверен. — Ще претърсим някои от онези далечни участъци. Появи се даже и взвод проклети рейнджъри. Ще се разпръснат по-надалече и ще проверят отново някои от другите места. — Кимна към двама мъже, които се отправяха в гората. Носеха грубо облекло като на горски работници, но върху гърдите на куртките им се открояваха военни отличителни знаци.

— Какво правят тук рейнджъри? — попита Айана стъписано.

— Представа си нямам — каза човекът от милицията. — Току-що дойдоха и казаха, че се включват в издирването. Не ми е работа да задавам въпроси.

— Кои са те? — попитах.

— Част от кралската армия, но действат специално в гористи области и други груби терени — каза Айана. — Доколкото знам, занимават се с много разузнаване и устройване на засади по време на война.

Човекът от милицията кимна:

— Направиха много в кампанията срещу икорите. Познават всяко клонче в Адория и могат да проследят и открият всичко. Ще обходят терена по-бързо, отколкото можем ние, и ще работят дори през нощта. Ако вашето момиче е някъде там, ще я намерят.

Духът ми се повдигна до известна степен. Бях сигурна, че тъмнината ще сложи край на издирването, но надеждата още не беше изгубена. Може би тези рейнджъри можеха да направят онова, което останалите от нас не успяха.

Ако вашето момиче е някъде там, ще я намерят.

Ако. Но как можеше да не е?

Други участници в търсенето си тръгнаха по същото време като нас и зърнах двамата мъже на Уорън. Махнах им да се приближат.

— Ще се връщате ли скоро в Хадисън? — попитах.

— Сутринта — каза единият. — Господин Дойл ще е нетърпелив да научи какво е станало.

Щом е толкова нетърпелив, защо също не остана да търси?

Вместо това попитах:

— Ще можете ли да занесете едно писмо на тръгване?

— Разбира се, госпожице. Донесете го в къщата на губернатора до десет и ще го вземем с нас.

Прекарах остатъка от вечерта в работа по писмото. Трябваха ми три опита. Как можех да обясня на Аделейд какво беше станало? Как можех да изразя в писмен вид ужаса на това събитие? Но трябваше. Тя трябваше да го научи от мен, не от някой друг. След като спирах многократно, за да избърша сълзите си, най-накрая завърших и запечатах писмото. Когато слязох долу, с изненада видях колко е късно. Почти всички бяха заспали. Дори не бях помислила за вечеря.

Мистрес Кълпепър държеше близо до вратата един поднос за изходящата поща, която един куриер вземаше два пъти дневно. Пуснах писмото там, за да бъде изпратено с ранната сутрешна поща, и почувствах как в гърлото ми се оформи буца, когато си представих как Аделейд чете думите ми. Когато се обърнах да се кача горе, чух как един глас от другата страна на фоайето прошепна: