![Драконите на изчезналата луна [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/7/2/drakonite-na-izcheznalata-luna-bg-download.jpg)
Драконите на изчезналата луна [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9547612212
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на изчезналата луна [bg]». Краткое содержание книги:
16
Молитвата на Одила, дарът на Мина
В нощта очите на мъртвите дракони, от чиито черепи бе изграден тотемът, грееха ярко. Призракът на петглавия дракон пък се рееше над тотема, карайки онези, които го виждаха, да възкликват от удивление. В нощта, в мрака, в който владееше, кралицата Такхизис бе могъща и недостижима. Ала със светлината на слънцето образът й започваше да изтлява. Очите на мъртвите дракони премигваха и изгасваха, подобно на свещите по олтара, от които бяха останали единствено изтъняващите струйки дим, почернелите фитили и разтопеният восък.
Тотемът, изглеждал тъй великолепно и непоклатимо в мрака, на дневната светлина беше като обикновена купчина черепи — противна гледка, понеже по костите им все още стояха парченца съсухрена плът и люспи. Едва когато настъпи денят, хората стреснато си дадоха реална сметка за невероятната мощ на Малис, драконовата повелителка, която го бе изградила.
Сега въпросът, който тревожеше всички, бе не дали Малис ще нападне, а кога. Страхът от идването й бързо се разпространи из целия град. Подтикнат от опасения за масово дезертьорство, Галдар даде заповед да затворят Западната порта. И макар пред всички рицарите на Мина да си даваха вид, че случващото се не им влияе ни най-малко, все пак се виждаше, че изпитват почти истински ужас.
Мина крачеше всекидневно из улиците и премахваше страха от сърцата на всички, които я срещаха. Всяка нощ тя говореше за мощта на Единия бог, а хората я слушаха и ликуваха, сигурни, че Единият бог ще ги спаси от драконесата. Ала щом Мина си отидеше, щом звукът от гласа й вече не можеше да се чуе, сянката на червените криле разстилаше ужаса си над цял Санкшън. Хората поглеждаха към небето с нескрит страх.
Мина не се боеше от нищо и никого. Галдар изпитваше невероятно учудване от храбростта й, макар пред себе си да признаваше, че тя го тревожи. Храбростта извираше от вярата й в Такхизис, а той знаеше, че богинята не заслужава такава вярност. Единствената му надежда бе, че Такхизис се нуждае от Мина и поради тази причина би я пожертвала с неохота. Тази мисъл го разкъсваше дотам, че в един момент се успокояваше в правотата си, а на следващия се бореше с убеждението, че Такхизис ще заподозре в Мина съперница, която отдавна е престанала да й бъде от полза.
Към страховете му се прибавяше и фактът, че водачката просто отказваше да му разкрие стратегията си за сражението с Малис. Беше я уговарял неведнъж и два пъти на тази тема. Напомняше й какво се е случило в Квалиност. Бяха успели да надвият дракона, но заедно с него бяха унищожили и собствения си град.
Мина бе поставила успокоително ръка на рамото му:
— Случилото се в Квалиност няма да сполети Санкшън, Галдар. Единият бог ненавиждаше елфите и тяхната нация. Искаше да ги види унищожени. Но Единият бог е доволен от Санкшън. Тук планира тя да пристъпи в този свят и да се всели едновременно във физическото и духовното измерение. Санкшън и жителите му са в безопасност, Единият бог ще се погрижи за това.
— Но какъв е планът, Мина? — настояваше минотавърът. — Имаш ли поне някаква стратегия?
— Нарича се вяра в Единия бог — отвърна тя, след което просто му се налагаше да замълчи, понеже Мина потъваше в мълчание.
Одила също бе разтревожена за бъдещето. Разтревожена, объркана и смутена. Откакто душите бяха издигнали тотема, а тя бе разпознала в Единия бог царица Такхизис, Одила на свой ред беше започнала да се чувства като един от живите мъртъвци като чародеите. Тялото й се хранеше, пиеше вода и крачеше, изпълняваше всекидневните си задължения, но това беше единствено обвивка, същността липсваше. Струваше й се, че стои встрани и се взира в собственото си тяло, без да я е грижа за него, докато наум опипваше в бурната тъмнина около себе си и търсеше отговори, търсеше начин да разбере.
Вече не успяваше да се принуди да се моли на Единия бог. Не и след като й бе станало ясно. Не и откакто знаеше кой и какво е Единият бог всъщност. И все пак молитвата й липсваше, изпитваше нужда от сладката утеха да се предадеш в ръцете на Другия, на олицетворението на Мъдростта, което щеше да отведе нея, Одила, надалеч от болката, в царството на блажения покой. Единият бог бе направлявал стъпките й, но пътят не я беше отвел до желания покой. Този бог я бе завел сред мъчението, страха и тревогата.
Не един път Одила посягаше и стискаше в шепа медальона около врата си, готова да го откъсне. И всеки път когато пръстите й го докоснеха, усещаше топлината на метала. Тогава си припомняше могъществото на Единия бог, което бе протекло в жилите й, същото онова, което можеше да спре рицарите, пожелали да погубят краля на елфите. А пръстите й се разтваряха и ръката й се отпускаше вяло. Ето така една сутрин, докато наблюдаваше как червените лъчи на слънцето огряват сърдито вечно надвисналите над Господарите на Смъртта облаци, тя реши да постави вярата си на изпитание.