За честта на крадеца [bg]

И този път беше тъмно, и този път лъхаше на мръсотия и мухъл. Само че сега не валеше, а и не бях упътен от Сянката да намеря някого. Всъщност идвах за лична среща със Сивия принц. Сам.

Това беше най-странното — Деган не ми пазеше гърба. Усещах отсъствието му, докато се провирах през Изтърбушеното, а в порутината ми натежа още повече. Не само защото не беше наблизо сигурната му ръка, готова да размаха меча на мига. Нямаше го самия него, не чувах гласа му, липсваше ми дори мрачното му чувство за хумор. Чувствах се уязвим. Струваше ми се, че я няма част от собствената ми сянка.

През последните три дни се бях затворил в убежището с Джелем и Балдезар. Когато отидох при Саможивата, вървях по улиците за пръв път, след като бях убил Нико. Мнозина искаха да ме пречукат за това, а и по какви ли не други причини. Чудесен момент за разчистване на стари сметки, особено със загубил всякаква подкрепа нос. Въпреки това се измъкнах навън два пъти — за да помоля Птичарката да издири Деган, а после да чуя от нея, че не е успяла да научи нищо.

Още не знаех дали ми олекна, или тъкмо обратното. Някаква част от мен искаше да поговоря с Деган за последен път, да се опитам да му обясня, да чуя от него, че ме разбира или дори да ми каже да потъна вдън земя… стига да имам шанса да му се извиня. Но друга част знаеше, че няма смисъл, че каквото и да кажа, нищо не може да бъде поправено помежду ни. И тази част се радваше, че ще й се размине мъчението да обяснява онова, което не може да бъде обяснено.

Съдраното одеяло още се въргаляше на входа. Прекрачих го и отидох в задната половина на помещението. Оставих на пода донесената голяма торба и извадих свещта, която ми бе дал Джелем. Дебела колкото китката ми и тежка, направена от мръсно жълт восък, дълга наполовина колкото ръката ми до лакътя, равно подрязана и от двете страни.

Сложих я на пода, извадих огнивото и я запалих.

Фитилът пламна, изсъска като ядосан котарак и угасна. Чаках. Точно както каза Джелем, свещта се разпали отново. Пламъчето беше малко и жълто, обрамчено от почти невидимо сребристо сияние. Ако човек не знаеше, че трябва да търси тази следа от магия, би могъл лесно да я пропусне. Разчитах на това.

Огледах голямата стая — четири прозореца, единствен вход, никакви столове. Отидох да взема одеялото и го сгънах. Пъхнах дневника между гънките, за да не се вижда, после се настаних върху одеялото до осветения кръг срещу входа. Сложих торбата с меча на Железния зад себе си, извадих кесийката с ахрами, която ми бе дал Джелем, и зачаках.

Сянката се появи след час, тоест три часа по-рано от уговореното време за срещата. Не знаех дали да се чувствам поласкан, или уплашен.

Разбира се, свещта ме бе издала. Сянката нахълта без колебание и тръгна право към мен. Наметалото му се развяваше, мяркаха се смътно сив жакет и черна куртка, високи ботуши за езда и меч със сребро по дръжката. Лицето му си оставаше скрито зад булото от мрак.