Нови римски разкази [bg]

- Пристигнахме. Как си?

- Умрял за сън.

Ремо:

- Ела с мен.

Със затворени очи го последвах доверчиво. Неочаквано обаче той ме хвана за косата и започна да дърпа главата ми надолу, после струя студена вода ми заля лицето и раменете. Извиках, съвсем буден:

- Ей, какви са тези маниери? - и тогава видях, че се намирам до фонтана, в сянката на огромен чинар, побелял от прах. - Добре направи. Да вървим - и влязох пръв в механата.

В помещението имаше малко хора, насядали около железните маси с мраморна плоча. През отворената врата в дъното се виждаше зеленината на навесите. Отидох право нататък, без колебание; наистина, в ъгъла, ето ги двамата: Джакомина, с гръб към мен, носеше същата блузка без ръкави и същата пола с волани, широка и богата, от видението; Публио с кръгло, загоряло и меко лице, подобно на зряла слива, седеше срещу нея и и говореше.

Отидох направо на тяхната маса:

- Добър апетит, Публио: само една дума.

Той се изправи, докато Джакомина лицемерно прошепна:

- Мамма миа, Атилио.

Пристъпих крачка напред, хванах Публио в горната част на гърдите за фланелката с думите:

- Ей ти, трябва да оставиш Джакомина, разбра ли?

Той се опита да се прави на побойник:

- Какво искаш? Пусни ме!

Тогава му нанесох страхотен юмрук в стомаха и той се преви от болка. Но тутакси се случи нещо странно: застигна ме сънен удар и докато той се отбраняваше, аз опрях лице върху гърдите му, затворих очи, като повтарях бавно:

- Трябва да оставиш Джакомина.

Стори ми се, че заспах.

После усетих как той се опитва да се освободи и на свой ред да ме удари в стомаха. Тогава бавно-бавно вдигнах стъпало, подложих го между краката му и го спънах. И двамата паднахме на земята до масата. Веднага го стиснах в прегръдките си, както двама души се прегръщат, за да спят по-добре на една възглавница. Затворих очи и макар че той се бореше и викаше „Страхливец, остави ме“, не отпуснах хватката, а се приготвих да си поспя.

Чувах как някой се смее, навярно Ремо:

- Я виж как го държи изкъсо...

Тогава почувствах, че ни разтърваха и ми помагаха да се задържа на крака.

Сега Публио и аз стояхме един срещу друг, всеки обкръжен от приятели, които ни държаха. Объркан и уплашен, Публио смотолеви:

- Кой го познава?... Аз си тръгвам... Имам работа.

Чух Джакомина да подвиква:

- Адио, Публио.

Със същия този глас, гладък и сладък, ме бе излъгала по телефона.

Всички си бяха отишли, само аз стоях до Джакомина: държах я за ръката, а тя ме питаше:

- Ама какво ти е? Ще ми обясниш ли какво ти е?

Отвърнах поривисто и отчаяно:

- Спи ми се. Това ми е. И вината е твоя.

Така излязохме от кръчмата на площада.

Ремо, Силвано и Марио ни чакаха край моторите. С усилие казах:

- Ремо, ще взема твоя мотор. Ти се върни с другите.

- Добре. Чувстваш ли се в състояние да караш?

- Не се грижи... Довиждане... Ще се видим утре.

Чух ги да ми викат: