Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

На ум аз винаги пишех „denen“ с „?“ без да разбирам, че така молех дядо господ да даде нещо и на датчаните[79]… По-внимателно по попуканото място, Венцел! Не се смейте... Да, а сега отново въпросът за пряката железопътна линия за Хамбург! Немалко дипломатически борби е струвала тя и ще струва още доста, докато господата в Копенхаген се съгласят да дадат концесия...

— Да, господин консуле. И глупавото е там, че железопътната компания „Алтона-Кил“ и дори цял Холщайн е против това; така каза преди и кметът доктор Йовердик. Ужасно ги е страх, че Кил ще процъфти...

— Разбира се, Венцел. Подобна нова връзка между Балтийско и Северно море... И ще видите, че „Алтона-Кил“ няма да прекрати интригите си. Те са в състояние да построят конкурентна линия: източнохолщайнска, Ноймюнстер — Нойщад. Да, не е изключено. Но ние не бива да се плашим, трябва да имаме пряка линия за Хамбург.

— Вие трябва да вземете присърце тоя въпрос господин консуле.

—М-да... доколкото ми позволяват силите и доколкото мога да упражня нищожното си влияние... Аз се интересувам за нашата железопътна политика и това е семейна традиция, защото баща ми още от 1851 г. влизаше в управителния съвет на бюхенската железопътна линия; на това обстоятелство именно дължа избора си там на едва трийсет и две годишна възраст, тъй като моите заслуга още не са значителни.

— О, господин консуле!... След вашата реч тогава в градския съвет...

— Да, аз наистина направих малко впечатление с нея, но във всеки случай налице е добрата воля. Знаете ли, аз мога да бъда само благодарен, че моят баща, дядо и прадядо утъпкаха пътя ми и че голям дял от доверието и доброто име, които те си спечелиха, биде незабавно пренесено върху мене, ако не беше така, аз не бих могъл да бъда толкова смел... Та какво ли не направи баща ми след 48 година и в началото на това десетилетие за реформиране на нашето пощенско дело! Спомнете си само, Венцел, как в градския съвет той предупреждаваше за опасността от сливане на хамбургските дилижанси с пощата... И как през 50 година в Сената, който тогава беше безотговорно муден, настояваше непрекъснато и внасяше все нови предложения за присъединяване към австро-германския пощенски съюз. Баща ми е един от малцината, на които трябва да благодарим сега за ниската такса на писмата, за бандеролните пратки, за пощенските марки, за пощенските кутии и телеграфните връзки с Берлин и Травемюнде... Ако той и още двама-трима други не бяха притискали непрекъснато Сената, то сигурно навеки щяхме да изостанем далеч зад датската и Турн-Таксисовата поща. Затова сега се вслушват, когато аз кажа мнението си по подобни въпроси.