Раково отделение

Тя прокара пръсти по гумената тръбичка, надвиснала от апарата, сякаш искаше да помогне на кръвта да стигне по-безпрепятствено до иглата. Подложи памук, за да не се огъва, после с парченце лейкопласт залепи иглата към ръката му; а самата гумена тръбичка сложи между пръстите на свободната му ръка, положена върху гърдите.

Сега вече Вега можеше съвсем да не я държи, да стои до него и да не гледа в очите му.

С мрачно лице тя регулира движението на балончетата и каза:

— Не мърдайте.

И си отиде.

Отиде си не от стаята, а само от кадъра на погледа му. Тъй като не трябваше да мърда, в полезрението му оставаше стойката с приборите, бурканчето с кафявата кръв, светлите балончета, горната част на слънчевите прозорци, отражението на ослепителните лъчи върху тавана.

А Вега не се виждаше.

Но въпросът отпадна като неловко предаден, неопазен предмет.

И тя не го улови.

Олег трябваше да се мъчи над него и по-нататък.

Гледайки в тавана, той започна бавно да мисли на глас:

— Но след като така и така животът е загубен, а споменът, че аз съм вечен арестант, вечен зек живее дори в костите ми; след като съдбата не ми обещава никаква промяна към по-добро и след като съзнателно иска да убие у мен дори и тази възможност, защо е необходимо въобще да се спасява такъв живот? Защо?

Вега чуваше всичко, но бе зад кадъра. Може би така и бе по-добре: бе по-леко да се говори.

— Първо ме лишиха от собствения ми живот. Сега ме лишават и от правото… да продължа себе си. На кого и защо бих могъл да бъда нужен?… Най-големият урод! Да разчитам на милост?… На милостиня?

Вега мълчеше.

А слънчевото петно на тавана сякаш понякога трепваше: контурът му се свиваше, сякаш там също бе скрит въпрос без отговор…

В стъклената тръбичка бълбукаха прозрачните весели балончета. Кръвта в ампулообразното бурканче намаляваше: четвърт от нея вече бе прелята. Женска кръв. Кръвта на Ирина Ярославцева. Девойка? Старица? Студентка?

— Милостиня…

И изведнъж Вега, оставайки невидима, не просто възрази някъде там, зад кадъра, а избухна:

— Но това не е истина!… Нима вие мислите така? Няма да повярвам, че това го мислите в и е?… Проверете себе си! Това е дочуто, това не са собствените ви разсъждения!

Говореше с енергия, която той никога не бе забелязвал у нея по време на разговор; говореше с обидчивост, която Олег не очакваше. Внезапно млъкна.

— А как трябва да мисля? — опита се внимателно да я накара да продължи Олег.

Каква тишина! Дори леките балончета в тръбичката сякаш жужаха.

Бе й трудно да говори! Едва произнесе:

— Длъжен е някой да мисли и другояче! Поне мъничко… А ако всички мислят така, сред кого ще живеем тогава? Защо? И ще бъде ли възможно?

Последния си въпрос тя произнесе отчаяно. И сякаш го тласна със своя вик, за да стигне, събрал всичките си сили, там, където би било възможно спасението.

И като камък от нетърпелива детска прашка — слънчогледово стебло, удължило ръката, дори като снаряд от оръдие с дълга цев от последната фронтова година, снаряд, изсвистял във въздуха — Олег се издигна възбог по немислимата парабола над пустинята на своя живот, после над втората пустиня, за да се пренесе в забравената приказна страна.