Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
— Въобще ли? — Чудесно бе, че можеха да се гледат дълго един друг в очите съвсем законно, че не бе нужно да отбягват погледа на другия. — А въобще — не много добре.
— Но в какво се крие причината? В какво?
Питаше го като приятел, но заслужаваше да получи удар. И Олег почувства, че сега ще го нанесе. Колкото и ласкав да бе светлокафявият й поглед, вече не можеше да избегне удара.
— Не е много добре в морално отношение. В осъзнаването, че заплащам за живота прекалено скъпа цена. И че дори вие способствате за това и ме мамите.
— Аз?!
Когато двама се гледат, без дори и да имат намерение да отместят погледа си, способността да разгадават се увеличава: виждаш онова, за което само се досещаш; надникнеш ли в дълбочината на очите на другия, сякаш те губят защитната си цветна обвивка и разкриват без думи истината, защото повече не могат да я крият.
— Как Можахте толкова горещо да ме убеждавате, че инжекциите са нужни, сигурна, че аз няма да разбера смисъла им? А и какво има да се разбира? Хормонотерапия…
Бе нечестно от негова страна: да изрече този упрек, без да откъсва погледа си от беззащитните й очи. Но само така можеше да й го каже истински. Погледът й бе безпомощно объркан.
И не доктор Хангард, а Вега отмести погледа си.
Така се оттеглят от полесражението остатъците на разбита от неприятеля рота.
Тя гледаше в бурканчето с кръв, но какво имаше да гледа, след като преливането временно бе спряло?
Отвори капачката. И балончетата отново се появиха. Почивката бе изтекла.
Тя прокара пръсти по гумената тръбичка, надвиснала от апарата, сякаш искаше да помогне на кръвта да стигне по-безпрепятствено до иглата. Подложи памук, за да не се огъва, после с парченце лейкопласт залепи иглата към ръката му; а самата гумена тръбичка сложи между пръстите на свободната му ръка, положена върху гърдите.
Сега вече Вега можеше съвсем да не я държи, да стои до него и да не гледа в очите му.
С мрачно лице тя регулира движението на балончетата и каза:
— Не мърдайте.
И си отиде.
Отиде си не от стаята, а само от кадъра на погледа му. Тъй като не трябваше да мърда, в полезрението му оставаше стойката с приборите, бурканчето с кафявата кръв, светлите балончета, горната част на слънчевите прозорци, отражението на ослепителните лъчи върху тавана.
А Вега не се виждаше.
Но въпросът отпадна като неловко предаден, неопазен предмет.
И тя не го улови.
Олег трябваше да се мъчи над него и по-нататък.
Гледайки в тавана, той започна бавно да мисли на глас:
— Но след като така и така животът е загубен, а споменът, че аз съм вечен арестант, вечен зек живее дори в костите ми; след като съдбата не ми обещава никаква промяна към по-добро и след като съзнателно иска да убие у мен дори и тази възможност, защо е необходимо въобще да се спасява такъв живот? Защо?
Вега чуваше всичко, но бе зад кадъра. Може би така и бе по-добре: бе по-леко да се говори.
— Първо ме лишиха от собствения ми живот. Сега ме лишават и от правото… да продължа себе си. На кого и защо бих могъл да бъда нужен?… Най-големият урод! Да разчитам на милост?… На милостиня?
Вега мълчеше.
А слънчевото петно на тавана сякаш понякога трепваше: контурът му се свиваше, сякаш там също бе скрит въпрос без отговор…
В стъклената тръбичка бълбукаха прозрачните весели балончета. Кръвта в ампулообразното бурканче намаляваше: четвърт от нея вече бе прелята. Женска кръв. Кръвта на Ирина Ярославцева. Девойка? Старица? Студентка?
— Милостиня…
И изведнъж Вега, оставайки невидима, не просто възрази някъде там, зад кадъра, а избухна:
— Но това не е истина!… Нима вие мислите така? Няма да повярвам, че това го мислите в и е?… Проверете себе си! Това е дочуто, това не са собствените ви разсъждения!
Говореше с енергия, която той никога не бе забелязвал у нея по време на разговор; говореше с обидчивост, която Олег не очакваше. Внезапно млъкна.
— А как трябва да мисля? — опита се внимателно да я накара да продължи Олег.
Каква тишина! Дори леките балончета в тръбичката сякаш жужаха.
Бе й трудно да говори! Едва произнесе:
— Длъжен е някой да мисли и другояче! Поне мъничко… А ако всички мислят така, сред кого ще живеем тогава? Защо? И ще бъде ли възможно?
Последния си въпрос тя произнесе отчаяно. И сякаш го тласна със своя вик, за да стигне, събрал всичките си сили, там, където би било възможно спасението.
И като камък от нетърпелива детска прашка — слънчогледово стебло, удължило ръката, дори като снаряд от оръдие с дълга цев от последната фронтова година, снаряд, изсвистял във въздуха — Олег се издигна възбог по немислимата парабола над пустинята на своя живот, после над втората пустиня, за да се пренесе в забравената приказна страна.