Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Изобщо не беше помислял, че ще срещне някакъв каменен замък отвъд Вала, но поне си представяше нещо като дървено укрепление, с вътрешна полоса, палисада и дървена кула. Това, което видяха, се оказа грамадна купчина тор, свинарник и празна кошара, и схлупена, измазана с кал постройка без прозорци, която едва ли заслужаваше името „цитадела“. Беше дълга и ниска, скрепена от дървета и с тревни чимове за покрив. Дворът се разполагаше на ниско възвишение, което трудно можеше да се нарече хълм, и бе обкръжен със земен насип. Кафяви вади се стичаха надолу по склона там, където дъждът беше проял укреплението, и се сливаха в дълбоко дере, извиващо на север, чиито разкаляни води дъждът превръщаше в мътен порой.

От югозападната страна се видя отворена порта, фланкирана от два животински черепа, набити на високи колове: мечка от едната страна и овен от другата. По мечия череп още висяха парчета гнило месо, забеляза Джон, след като се вля в преминаващата през портата колона. Вътре съгледвачите на Джармън Бъкуел и хората от авангарда на Торен Малък лес вече изпъваха коневръзите и се мъчеха да вдигнат палатките. Цяла орда прасенца ровичкаха около три огромни свине в кочината. Наблизо едно момиченце носеше набрани моркови от градината, голо-голеничко под дъжда, а две жени връзваха една свиня за колене. Горкото животно квичеше ужасно и отчаяно, почти по човешки. В отговор псетата на Чет лаеха като побеснели, ръмжаха и налитаха въпреки проклятията, с които ги засипваше, пригласяха им и две от кучетата на Крастър. Като видяха Дух, някои от псетата подвиха опашки и побягнаха, а другите заотстъпваха с ръмжене. Вълчището не ги и погледна.

„Е, трийсетина от нас сигурно ще се стоплят и изсушат — помисли Джон, след като огледа постройката. — Петдесетина, може би.“ Мястото беше твърде малко да побере двеста души, така че повечето трябваше да останат навън. А къде да ги сложат? Дъждът беше превърнал половината двор на „цитаделата“ в дълбоки до глезен локви, а останалото — в тинеста кал. Предстоеше им още една окаяна нощ.

Лорд-командирът бе поверил коня си на Ед Скръбния. Когато Джон слезе, той почистваше полепналата кал от копитата му.

— Лорд Мормон е в залата — уведоми го той. — Каза да идеш при него. По-добре остави вълка навън, че както е изгладнял, току-виж изял някое от децата на Крастър. Мене ако питаш, толкова съм гладен, че и аз бих изял някое от децата на Крастър, стига да ми го поднесат горещо. Отивай, ще се погрижа за коня ти. Ако вътре е топло и сухо, по-добре не ми казвай, мене не ме поканиха. — Отлепи с ножа си буца кал от подковата. — А бе, тая кал не ти ли прилича на говна? Дали пък целият тоя хълм не е вдигнат от говната на Крастър?

Джон се усмихна.

— Нищо чудно. Той живее тук от доста време.

— Не ми се хили. Бягай при Стария мечок.

— Дух, остани — заповяда той.

Вратата на „цитаделата“ на Крастър представляваше две задкрилки от сърнешка кожа. Джон се шмугна между тях и се приведе да мине под ниския трегер. Бяха го изпреварили две дузини от главните щурмоваци: стояха около вкопаното в пръстения под огнище и водата от наметалата им се събираше на локвички около ботушите. Вътре миришеше на сажди, на тор и на мокри псета. Въздухът бе натежал от задушливия дим и въпреки това си оставаше влажен. Дъждът се стичаше от димоотвода в покрива. Помещението беше само едно, с издигната дървена площадка за спане, до която се стигаше по две дървени стълби.