Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Слушам, милорд.

Джон свърна коня си назад по пътя. За малко макар му стана приятно, че дъждът поне не биеше в лицето му. Всички, които подминаваше, все едно че плачеха. Колоната се беше проточила на половин миля през дърветата.

При обоза мина покрай Самуел Тарли, присвил се на седлото си под широката си провиснала шапка. Беше яхнал един товарен кон и водеше други два. Дъждът барабанеше по платнищата върху кафезите и гарваните в тях крякаха и пърхаха.

— Да не си им пуснал някоя лисица?

Сам вдигна глава и водата се стече от шапката му.

— О, здрасти, Джон. Не, просто не им харесва дъждът, също като на нас.

— Как я караш, Сам?

— Мокро. — Дебелото момче се усмихна измъчено. — Но още нищо не ме е убило.

— Добре. Цитаделата на Крастър е наблизо. Ако боговете са добри, ще ни пусне да се наспим край огъня му.

Сам го изгледа с подозрение.

— Ед Скръбния разправя, че тоя Крастър бил ужасен дивак. Женел се за дъщерите си и не зачитал никакви закони освен тези, които издавал сам. А пък Дивен каза на Грен, че в жилите му течала черна кръв. Майка му била дивачка, която спала с щурмовак, така че е копе… — Изведнъж осъзна какво се канеше да каже.

— Копеле — довърши със смях Джон. — Можеш да го кажеш спокойно, Сам. Тая дума съм я чувал цял живот. — И сръга с шпорите малкия си гарон. — Трябва да намеря сир Отин. И внимавай с жените на Крастър. — Сякаш Сам Тарли трябваше да го предупреждават по този въпрос. — Ще поговорим по-късно, като вдигнем стана.

Джон отнесе вестта на сир Отин Вайтърс, който се тътреше най-отзад с ариергарда. Дребен човек със съсухрено лице, на годините на Мормон, сир Отин винаги изглеждаше уморен, дори в Черния замък, а сега дъждът го беше съкрушил безмилостно.

— Добри вести — кимна той. — Тоя дъжд ме намокри до костите.

На връщане Джон свърна далеч встрани от пътя на колоната и хвана по-късата пътека през гъстата гора. Звуците от хора и коне позаглъхнаха, погълнати от дивата и влажна зелена пустош, и много скоро той чуваше вече само постоянния ритъм на дъжда по листа, дърво и камък. Беше още ранен следобед, но гората изглеждаше тъмна като привечер. Джон подкара през камъни и локви, покрай грамадни дъбове, сиво-зелени смърчове и железни дървета с черна кора. На места клоните изплитаха гъст саван над главата му и за малко му предлагаха отдих от постоянното барабанене на дъжда по главата му. Докато минаваше покрай един изгорен от мълния кестен, обрасъл с диви рози, чу нещо да шумоли в храстите.

— Дух — извика той. — Дух, ела при мен.

Но от зеленината се показа Дивен, пришпорил рунтав сив гарон, с Грен до него. Стария мечок беше разпратил конен авангард от двете страни на главната колона, за да заслонят похода им и да ги предупредят за приближаването на враг, и дори тук той не допускаше рискове, а пускаше хората си по двама.