Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Дамите изразяваха явно нетърпение, виждайки че съкровището е завладяно от кавалерите.
— Господа, господа — каза кралят, от когото нищо не оставаше скрито, — наистина може да се помисли, че вие носите гривни като сабиняните. Време е да ги предадете на дамите, които, както ми се струва, повече от вас разбират от такива неща.
Тези думи се сториха на принцесата като начало на изпълнението на решението, взето от краля. Нейната щастлива увереност се подкрепяше от погледите на кралицата майка.
Придворният, който държеше гривните в момента и на когото кралят направи забележка, побърза да ги предаде на кралица Мария-Терезия, която, знаейки, че те не са предназначени за нея, едва ги погледна и ги предаде на принцесата. Тя, и особено принцът, ги разглеждаха дълго с жадни очи. След което Хенриета предаде скъпоценностите на другите дами, произнасяйки само една дума, но с такъв израз, сякаш гривните й се бяха паднали:
— Великолепни!
Дамите, получили гривните от ръцете на принцесата, се полюбуваха и ги предадоха нататък.
В същото време кралят спокойно разговаряше с Дьо Гиш и с Фуше. По-точно, не разговаряше, а слушаше. Привикнал с всички превратности на думите, като всички хора, обладаващи неоспорима власт, той взимаше от отправените към него изрази само онези думи, които заслужаваха отговор.
Що се отнася до вниманието му, то беше насочено към съвсем друго място: движеше се заедно с погледа му.
Госпожица Дьо Тоне-Шарант беше последна в списъка на дамите, участващи в лотарията. Затова тя стоеше в края на редицата, а след нея оставаха само Монтале и Ла Валиер.
Когато гривните стигнаха до тези две придворни дами, сякаш никой не им обърна внимание. Сякаш скромните ръце, които ги държаха в момента, бяха лишили скъпоценностите от всякакво значение.
Монтале дълго съзерцава гривните, треперейки от радост, завист и лакомия. Без колебание тя би предпочела брилянтите пред камеите, а стойността пред красотата. Затова с голяма неохота ги предаде на своята съседка. Ла Валиер ги погледна почти равнодушно.
— Какви разкошни, какви великолепни гривни! — възкликна Монтале. — Защо не им се възхищаваш, Луиза? Наистина, ти не си жена!
— Аз съм възхитена — отвърна тъжно Ла Валиер. — Но защо да желаеш нещо, което не може да ти принадлежи?
Кралят леко се беше наклонил напред и внимателно слушаше думите на Луиза. Едва беше затихнал гласът й, когато, сияещ, той стана и преминавайки през цялата зала, се приближи до нея:
— Грешите, госпожице, вие сте жена, а всяка жена има право на скъпоценности!
— О, господарю! — възкликна Ла Валиер. — Значи ваше величество не желае да повярва в моята скромност!
— Аз вярвам, че вие притежавате всички добродетели, в това число и искреност, затова ви моля откровено да кажете мнението си за тези гривни.
— Те са толкова прекрасни, господарю, че могат да бъдат поднесени само на кралицата.
— Аз съм във възторг от вашите думи, госпожице. Гривните са ваши и кралят ви моли да ги приемете!
Ла Валиер почти с уплаха се опита да върне калъфа на краля, но той меко отстрани треперещата й ръка.
Всички замряха от учудване, възцари се глуха тишина. Единствено кралиците, които не бяха чули разговора, не можеха да разберат какво става.
Принцесата повика при себе си Дьо Тоне-Шарант.
— Боже мой, каква щастливка е Ла Валиер! — възкликна Атенаис. — Кралят току-що й подари гривните!
Принцесата прехапа устни до кръв. Младата кралица погледна първо към нея, после към Ла Валиер, след което се изсмя гръмко. Ана Австрийска седеше неподвижно, погълната от зародилите се в нея подозрения, като страдаше непоносимо от болката в гърдите.
Дьо Гиш, виждайки бледността на принцесата и разбирайки причината за това, побърза да излезе. Маликорн се възползва от общата суматоха, приближи се до Монтале и прошепна:
— Ора, до теб е нашето щастие и нашето бъдеще.
— Да! — отвърна Монтале.
После нежно целуна Ла Валиер. А в същото време, ако можеше, би я удушила с най-голямо удоволствие.
ТОМ II
Глава първа
МАЛАГА
По време на дългата и жестока борба на страстите, разиграла се под покрива на кралския дворец, един от нашите герои се намираше в забрава и затова се чувстваше много нещастен.
Действително, Д’Артанян, когото трябва да назовем по име, за да си спомним за неговото съществуване, нямаше нищо общо с това блестящо и лекомислено общество. След като прекара с краля два дни във Фонтенбло, гледайки пасторалните и героико-комичните маскаради на своя повелител, мускетарят почувства, че те не могат да запълнят съществуването му.