Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Той беше заобиколен от хора, които всяка минута му задаваха един и същ въпрос: „Как, според вас, ми стои този костюм, господин Д’Артанян?“ На което той отговаряше: „Според мен вие сте облечен като най-красивата маймуна на Сенлоранския панаир.“
Това беше типичният комплимент на Д’Артанян и волю-неволю тези, които се интересуваха, трябваше да се задоволят с него.
Когато го питаха: „Как ще се облечете тази вечер, господин Д’Артанян?“ — той обикновено отговаряше: „Обратно, аз ще се събличам.“
Всички се смееха на тези думи, дори дамите.
Прекарал по-този начин два дни, мускетарят видя, че нищо съществено не се случва и че кралят напълно е забравил или си дава вид, че е забравил Париж, Сен-Манде и Бел-Ил, че господин Колбер мисли само за илюминации и фойерверки, а дамите поне още един месец ще правят мили очи и ще отговарят на нежни погледи. Д’Артанян реши да помоли краля за отпуск по семейни причини.
— Вие искате да ме напуснете, господин Д’Артанян? Людовик XIV не можеше да допусне, че някой, който е имал щастието да зърне лицето му, би могъл да го напусне.
— Господарю — каза Д’Артанян, — тръгвам, защото не съм ви нужен. Ако можех да ви окуражавам по време на танците, тогава щеше да е друго.
— Но, драги Д’Артанян, кавалерите нямат нужда от окуражаване по време на танците.
— Извинете — поклони се мускетарят и продължи все така иронично, — не знаех това.
— Значи не сте видели как танцувам?
— Видях, но мисля, че аз не съм ви нужен. Освен това, ако се наложи, знаете къде да ме намерите.
— Добре — съгласи се кралят.
След като вече знаем, че Д’Артанян получи отпуск, ние няма да го търсим във Фонтенбло, това би било просто безполезно и с разрешение на читателя ще отидем право на улица Ломбард в магазинчето „Златният напръстник“ при нашия почтен приятел Планше.
Часът бе осем вечерта. Беше горещо и задушно. В стаята на приземния етаж беше отворено едно-единствено прозорче. Ноздрите на мускетаря бяха погъделичкани от миризма на подправки, примесена с по-малко екзотичния аромат на оборски тор, проникващ от улицата.
Д’Артанян се настани в голямото кресло с крака върху табуретка, така че тялото му образуваше тъп ъгъл. Погледът му, обикновено проницателен и остър, сега беше застинал. Той тъпо гледаше късчето небе през прозореца. Това късче небе беше толкова малко, че би стигнало само за кръпка на някой чувал с боб, с който беше затрупано магазинчето.
Вкамененият в тази поза Д’Артанян не приличаше вече на войник, а на буржоа, почиващ си между обеда и вечерята и от вечеря до лягане. Мозъкът му беше спрял да работи, така че в него нямаше място за никакви мисли. Материята беше завладяла духа и бдително пазеше някоя добра идея да не се промъкне в главата на мускетаря.
Вече беше настъпила вечерта и в магазинчето се палеха свещите. Прозорците на горните етажи се затваряха, а отвън се долавяха стъпките на стражата.
Д’Артанян не чуваше нищо и унесено гледаше към късчето небе. На две крачки от него върху един чувал лежеше Планше, подпрял брадата си с юмрук. Той гледаше мускетаря, който спеше или мечтаеше с отворени очи. Наблюденията на Планше продължаваха вече от доста време.
След продължителен размисъл Планше реши, че е най-добре да слезе от чувала, което и направи, мърморейки едновременно с това: „Тъпак!“ (С този епитет той възнагради себе си.)
Но Д’Артанян, който през живота си беше чул какво ли не, въобще не реагира на думите на Планше. Все пак на бившия слуга се стори, че при думата „тъпак“ по лицето на бившия му господар пробягна одобрителна усмивка.
Планше стана по-смел:
— Спите ли, господин Д’Артанян?
— Не, Планше. Аз дори не спя — отвърна мускетарят.
— Думата дори ме хвърля в отчаяние.
— Защо? Това е съвсем обикновена дума.
— Господин Д’Артанян, вече мина седмица, откак пристигнахте от Фонтенбло. Вече седмица не командвате вашия отряд и не провеждате учения. Липсва ви грохота на мускетите и барабанния трясък. Аз съм носил мускет и ви разбирам.
— Уверявам те, че въобще не скучая.
— В такъв случай защо лежите като умрял?
— Драги ми Планше, когато аз участвах, когато ти участваше, когато всички участвахме в обсадата на Ла-Рошел, в нашия лагер имаше един арабин, изкусен стрелец. Беше умно момче, макар и с маслинов цвят на кожата. Този арабии, като хапнеше или поработеше, лягаше точно като мен сега и пушеше някакви вълшебни листа с луличка. Ако някой минаващ наблизо офицер го упрекнеше, че вечно дреме, арабинът отвръщаше: „По-добре да седиш, отколкото да стоиш, по-добре да лежиш, отколкото да седиш, по-добре да умреш, отколкото да лежиш.“