Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Онова, което видя, никак не я зарадва. Очите й приличаха на сини искрици, запратени в дълбините на тъмни пещери. Кожата под тях бе черно-кафеникава. Носът й бе извит наляво. Според нея не беше счупен, ала не беше сигурна. Поне засега дишаше нормално. Под него бе засъхнала кръв, протекла от двете страни на устата й, придавайки й гротескния вид на Фу Манчу.
„Виж ме, мамо, не съм ли изрод?“ — понечи да каже, но се отказа. И бездруго шегата беше тъпа.
Устните й бяха толкова подути, че се бяха обърнали — приличаше на капризно нацупена жена, която си проси целувка.
„Въобразявах си, че в такъв вид мога да отида в «Грийнлон», обиталището на знаменития Хю Олбърнес? Колко забавно — достатъчно е само да ме погледнат, за да извикат линейка и да ме пратят в истинска болница, където има спешно отделение.“
„Изобщо не го мислеше. Мислеше за…“
Внезапно си спомни любима фраза на Скот: „Деветдесет и осем процента от онова, което си мислят хората, изобщо не ги засяга.“ Може би беше вярно, може би — не, но сега имаше други приоритети.
Преживя още няколко ужасни секунди, докато търсеше викодина. За малко щеше да се откаже — реши, че някоя от чистачките, работили тук през пролетта, е откраднала хапчетата, но в крайна сметка ги откри зад мултивитамините на Скот. И, чудо на чудесата, срокът на годността им изтичаше точно през този месец.
— Не хвърляй нищо, защото може да потрябва — измърмори Лизи и изгълта три таблетки. Напълни с топла вода пластмасовия леген и хвърли в него няколко пакетчета чай. Погледа как водата се обагри в кехлибарено, вдигна рамене и добави и останалите пакетчета. Водата потъмня още повече, а Лизи си помисли за младия човек, който веднъж й бе казал: „Щипе малко, но иначе върши страхотна работа.“ Сякаш се бе случило в друг живот. Сега й предстоеше да се убеди дали е бил прав.
Взе чиста кърпа от закачалката до умивалника, пусна я в легена и леко я изстиска. „Какво правиш, Лизи?“ — запита се, но отговорът беше очевиден, нали така? Продължаваше да върви по следата, която мъртвият й съпруг бе оставил. Следата, водеща в миналото.
Захвърли на пода блузката и лицето й се изкриви, щом притисна напоената с чай кърпа към гърдата си. Заболя я, но в сравнение с болката, предизвикана от потта, тази беше почти приятна — като тръпчивата течност за дезинфекция на устната кухина.
„Върши страхотна работа. Наистина страхотна работа, Лизи.“
Веднъж бе повярвала, че е така (до известна степен), но тогава беше само на двайсет и две години и склонна да вярва в много неща. Сега вярваше в Скот. Ами Бумна луна? Да, предполагаше, че вярва и в това. В един свят, който я чакаше наблизо, зад пурпурната завеса в съзнанието й. Въпросът бе дали съпругата на известния писател ще може да попадне там сега, след като той беше мъртъв.
Лизи изстиска кръвта и чая от кърпата, потопи я отново в легена и я наложи върху раната. Този път щипеше по-малко. „Това обаче не е лек — помисли си, — а само поредният знак по пътя към миналото.“
— Поредният бум — изрече на глас.
Притисна кърпата към гърдите си и без да изпуска окървавеното парче от одеяло, тя се върна в спалнята и седна на леглото, загледана в сребърната лопатка. Да, там наистина се забелязваше неголяма вдлъбнатина. Спомни си как първо беше ударила револвера на Блонди, после и лицето му. Лопатката беше у нея, също и парчето от жълтото одеяло, с което Скот се увиваше през студените зимни нощи. Бум. Край.
— Как ми се иска да беше краят — въздъхна Лизи и се просна на леглото, продължавайки да притиска напоената с чай кърпа към гърдите си. Болката намаляваше, но под въздействието на викодина — явно ефективността му превъзхождаше както чаените церове на Пол, така и просрочените таблетки на Скот. Тя бе сигурна, че скоро болката ще се върне. Както бе сигурна и в завръщането на Джим Дули, причинителя на тази болка. Въпросът беше какво да прави междувременно? И можеше ли изобщо да направи нещо?
„Единственото, което със сигурност не можеш да направиш, е да заспиш.“
Не биваше да заспи.
„Професорът трябва да се свърже с мен до осем вечерта — в противен случай другия път болката ще бъде много по-силна“ — каза й Дули и я остави в безизходица. Заповяда й да се лекува сама и да не казва на никого за посещението му. Досега бе спазила условията му, но не защото се боеше от смъртта. В известен смисъл осъзнаването на факта, че той възнамерява да я убие, й даваше сили. Вече знаеше със сигурност, че „Зак Маккул“ е глух за езика на здравия разум. Но ако се обадеше в полицейското управление… може би…