Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И евреинът спря пред палача си и застана гол, както майка го е родила, сложил ръцете си под корема. Брадата му се ветрееше върху мършавите гърди и той зъзнеше. Имаше бяло старческо тяло с дълги кости, мишците вече бяха отделени от костите, а сините вени се преплитаха върху увехналата му кожа, сякаш стеблата на изсъхнал бръшлян увиваха статуя.
Аспарух седеше като изваяние на коня си. И конят Алтъй сякаш усещаше, че господарят му е вкаменен, та също стоеше като изваяние.
И над Аспарух за трети път падна вцепенението, което не му даваше да мръдне дори пръста си. И душата му беше пълна с ужас и отвращение и той чуваше как върху щита му пляскат мокрите изпражнения на орлите. И не искаше да повярва, и викаше нямо, както аланът говореше нямо:
„Не, не, не!“, защото тази рядка, вонлива кал беше човешка плът, минала през клюновете на орлите. И плътта беше от хора, които бяха гледали вчера или в деня преди вчера същата вълшебна долина, над която сега слънцето залязваше. И Аспарух видя, че между белите устни на евреина стърчи нежното стебло на тревица, и си спомни, че евреинът го държеше още когато му разказваше за кулата. Сега стеблото трепкаше и замираше, и пак трепваше, и Аспарух разбра, че то чува и предава биенето на човешкото сърце.
И аланът сложи ръка на рамото на евреина. И евреинът не го гледаше, защото гледаше кулата. И каза:
— Мислех, че още не се е излюпило яйцето на моя орел… А той вече лети. Лети. Лети.
И слънцето залезе. И сянката на кулата се сля със здрачината на поляната, та лъхна хладен вятър и отвя зловонието на орлите. Отвя и самите орли, които като черен поток потекоха към кулата.
Тогава Аспарух сякаш се стресна. И като се събуди, погледна след птиците. А кулата още светеше на слънцето — с черни железни отблясъци, защото светеха вградените в стените й късове обсидиан.
Аспарух слезе от коня си, свали ръката на алана от рамото на евреина и сложи юздата на коня Алтъй в дланта на алана. И в другата си ръка Аспарух държеше торбата на евреина. И Аспарух каза:
— Вземи коня и ми остави този човек.
Аланът го гледаше, без още да разбира. Аспарух му каза на езика на аланите:
— Не давам срещу паметта на баща ти злато, нито земя, нито роби. Давам ти коня си.
И аланът видя коня. Той мина край голия евреин и допря длани до топлата мускулеста гръд на Алтъй. После прокара нокти през русата му грива. Допря пръсти до ноздрите му. Плъзгането на ръката му се превърна в стискане; той жадно мачкаше гъвкавата плът на гърдите, той се притискаше към коня с лице, с гърди, с колене. И като коленичи, прокара събраните си длани по тънките нозе, сякаш доеше или изцеждаше от тях мляко или кръв. И брадата му мърдаше върху мършавото лице, защото аланът стискаше зъби. И в очите му имаше страст и ожесточение.
А другарите му полека пристъпиха напред и окръжиха коня. Един намери смелост да го докосне, после втори. И те почнаха да милват жребеца.
И златното тяло на Алтъй фосфорно засвети, оградено от аланите, черни като орли. А светеше и тялото на евреина, светеше и бялата му брада. И евреинът зъзнеше с присвити колене и длани между бедрата. И зъбите му тракаха. И той каза с ръце и тяло на немия език на планинците:
— Не мога да повярвам, че струвам такъв кон. Такъв кон е достоен за шахиншаха, за кагана на хазарите, за ромейския василевс. Ако твоят баща излезе от гроба, той ще се гордее с тебе.
И смешно, и страшно беше да се гледа как голият евреин се пъчи, за да покаже кой е шахиншах, кой е хазарин, кой император. И как като дете уж язди кон и как се криви, та се надига от гроба си като мъртвец, и се гордее със своя син.
Аланът се изправи. Обиколи Алтъй, като откъсна с гърди ръцете на другарите си, притиснати към златното тяло. И спря пред Аспарух. И го попита с глас на алански:
— Защо даваш коня?
Аспарух отговори:
— Този кон вече не е мой.
И за пръв път аланът спусна ръка към ножа си, втъкнат в пояса му. И промълви, като каза:
— Ти ми даваш…
Аспарух каза:
— Конят е мой. Бащата на коня беше на баща ми, майка му беше на майчиния ми род. Ала му било писано да послужи като откуп за живот.
Тогава аланът се метна на седлото. Той препусна напред през сивата вечер, а зад него затичаха другарите му. И копитата на Алтъй зачаткаха върху камъните, а стъпките на хората не се чуваха. И вятърът над долината носеше печалното безумно цвилене на Алтъй.
Евреинът протегна ръка и взе от ръката на Аспарух плоската кожена торба. После огледа мълчаливите конници. Едната му длан все още стоеше между бедрата. Той дълбоко въздъхна и каза на Аспарух: