Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
— Сега трябва да дадеш на новородения пелена, защото дори възкръсналите от гроба имат саван, а пък аз съм гол. Да поискам обратно имуществото си, няма да е правилно. Не, няма да е правилно. А ти, княже, няма да съжаляваш за коня си — кълна се в живота на Яхве.
И Севар хвърли върху плещите на евреина вълнената си гуня. А евреинът му каза:
— Няма да ти искам златото си — не се страхувай. Само при първата странноприемница ще ми дадеш една златица — само една, за да я изпием заедно.
И Севар го прокле. И като гледаше нататък, накъдето изчезна Алтъй, Севар започна да плаче. И през сълзи каза:
— Да не бях те срещал. Ох — нещо ми казваше, че това беше лоша среща.
А вятърът и мракът сякаш бяха чакали да заглъхне отчаяното цвилене на Алтъй, за да се спуснат от ледниците и да връхлетят конниците от долината. И хората се свиха в наметки и кожи; и вятърът отвя от долината като златен прах последния светлик и топлик, та изведнъж падна студена нощ.
И по върховете ледниците засияха, сякаш някой запали бял огън в прозрачното сърце на леда. И отблясък от ледовете падна върху Кулата на мълчанието, като че светлината искаше да остане още миг при мъртвите.
И Аспарух усети, че зъзне.
Дял седми
1.
Чух да си шепнат в мрака — навярно бяха от ония, които записват думите ми. И гласът беше на млад човек. А човекът каза: „Той е толкова стар, че не знае летата си.“ Не се обадих, дори не се усмихнах. Аз ли не знам летата си! Нали жреците нямаше да ме пуснат да прекрача прага на храма, ако не знаеха, че съм роден в щастливо мигновение. Зная не деня, а мига на своето рождение, зная кога моето съзвездие е пресичало кръгозора, защото преди слънцето да се издигне на дванадесета част от своя път, спират да се раждат високи мъже със сини очи и почват да се раждат ниски мъже и с черни очи. И добрият жрец ще ти каже: „Ти може би си роден в този ден, но не си роден на изгрева, а на пладне, защото само на пладне в този ден се раждат мъже като тебе.“
Не броя своите години. Но винаги броя годините, които са изминали от онова далечно „днес“, деня първи на моето сказание, до деня, в който сега говоря. И си мисля, че римляните късо са скроили своя човешки век. Защото те всеки сто и десет години празнували игри, които наричали секуларни — ще рече, вековни. А ги празнували на сто и десет години, защото един човек трябвало да празнува само едни игри. Те мислили, че игрите са зрелище, което нито един от живите не е видял и нито един от живите няма да види отново. Или те мислили, че сто и десет години са пределният срок, и който човек се радва на светлината. Да, но ако оня пролетен лов и празник, когато тумените на Кубрат се събираха за ханския лов, сметнем за секуларни игри — а римляните са празнували и те по същото време напролет деня на пастира, когато е основан Рим, ако онова лудо колело на тумените около могилата сметнем за секуларни игри, то идната пролет трябва да ги празнуваме отново.
А пък аз бях в колелото на тумените и още помня тропота на копитата.
Колко ли трябва да говоря, за да ти разкажа какъв път извървяхме за тези сто и десет години!
Но слушай — казвам ти и те предупреждавам, водя те по пътя, по който преди сто години тръгнаха хан Аспарух, княз Слав и жрецът Терес, сам обаче не зная — чу ли, сам не зная — къде този път свършва. Сам аз вървя още по него, а с мене вървят и хората, които чакат думите ми в мрака. Но вървиш ли и ти по него, ти, който ме слушаш? Колко века минаха, откак казах своите слова? Да можеше да ми разкажеш докъде стигна този път през времето…
Да, моето сказание е път, но е и река. И аз се връщам към изворите на реката, но не зная дали тя стигна и се сля с морето.
2.
А когато Аспарух и хората му останаха да нощуват в поредното аланско гнездо, ето — на сутринта Севар беше изчезнал със златото на евреина и със Севар още двамина от десетката му. И колкото и тъжен да беше Аспарух, натъжи се още повече, защото беше обикнал Севар. А евреинът се прегърби, та изведнъж се видя колко стар човек е той. И целия ден, докато яздеха по планинските пътеки, никой не продума дори една дума.
На следващата нощ легнаха да спят всички, събрани в една студена колиба. И Аспарух се събуди, защото някой го докосна по рамото. И като отвори очи, видя в мрака сияйните очи на Ак Йола. Как беше успял да стъпи между телата на заспалите воини, без да ги събуди — Аспарух така и не разбра. Но Ак Йола като дух беше проникнал през отворената врата, та беше стигнал до Аспарух, който спеше в дъното на колибата. А когато Аспарух се изправи от кръста нагоре, всички се събудиха. И Ак Йола каза в мрака: