Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Каляската подрусваше и той сигурно нямаше да може да заспи, но поне очите му щяха малко да отпочинат. Зачуди се как ли ще преговаря Джейкъб Истърбрук с нашествениците.
Джейкъб Истърбрук седеше кротко зад бюрото си. Знаеше, че първите мигове на опознаване с нашествениците ще са критични. Ако проявеше страх или паника, най-малкия намек за колебливост или враждебност, щяха да реагират лошо. Но ако се държеше спокойно и помолеше да му разрешат да поговори с някои от по-важните им особи, все някой щеше да предаде писмото му от ключовите фигури в кешийския двор на тази тяхна Изумрудена кралица и тогава той щеше да е сигурен, че положението му е уредено.
Изпитал бе изненадващо отчаяние, когато разбра, че дъщеря му е мъртва. Никога не я беше обичал особено, но тя се беше оказала полезна, също като майка си преди години.
Джейкъб се зачуди защо някои мъже изпитват такава загриженост към децата — за това си оставаше загадка.
Конският тропот отвън възвести идването на нападателите и Джейкъб се овладя. Беше премислил какво да каже. Стъпки отекнаха по коридора и вратата рязко се отвори.
Влязоха двама странно облечени мъже, единият с меч и щит, а другият с лък. Косите и на двамата бяха мазни и сплъстени, с дълги плитки; и двамата имаха белези по страните си — знак за някакъв ритуал, реши Джейкъб, а не толкова от битки.
Джейкъб вдигна двете си ръце да им покаже, че не е въоръжен — държеше свитъка с пълномощията в лявата си ръка. Сведенията му от далечния континент гласяха, че обитателите му говорят вариант на кешийския език, използван преди години в Горчивото море и свързан с диалектите на Квег и Ябон.
— Здравейте — бавно каза Джейкъб. — Искам да говоря с някой началник. Имам писмо от императора на Велики Кеш.
Двамата воини се спогледаха. Стрелецът зададе въпрос на другия на език, какъвто Джейкъб не беше чувал никога, и онзи с щита му кимна. Мъжът с лъка вдигна оръжието си, стреля и стрелата прикова Джейкъб към гърба на стола.
Докато светлината пред очите му гаснеше, той видя как двамата извадиха ножове и пристъпиха към него.
По-късно същата сутрин един капитан на един от многото наемнически отряди на служба при Изумрудената кралица дойде с ескадрон от двадесет души. Те се развърнаха, обкръжиха имението и десетина слязоха от конете и нахълтаха вътре. Всички в отряда умираха от глад и за известно време всичко освен храната щеше да остане недокоснато.
След няколко мига един от бойците излезе от къщата. На лицето му бе изписана погнуса.
— Какво става? — попита капитанът.
— Онези проклети джиканджийски канибали! Ядат някого вътре.
Капитанът поклати глава.
— Точно сега съм почти изкусен да се включа. — И се озърна. — Къде е Канхтук? Той им говори брътвежа. Трябва да им кажем да излязат на пътя и да си намерят някаква друга храна. Стига са яли хора.
Мъжете се върнаха и единият каза:
— Отзад има малко животни: пилета, едно псе, че и няколко коня!
— А из полето има добитък, капитане! — рече друг конник.
Капитанът се изсмя и се смъкна от седлото.
— Конете приберете за резерва. Пилетата изколете. Бързо напалете огън.
Мъжете се разтичаха да изпълнят заповедите му. Капитанът знаеше, че добитъкът трябва да се предаде на интенданта на кралицата, но първо той и хората му щяха да похапнат пиленца. Щом си помисли за печено пиле, стомахът му се сви. Никога в живота си не беше изпитвал такъв глад.
Когато мъжете почнаха да избиват пилетата, капитанът извика:
— Заколете и кучето!
Изпита облекчение, че бяха намерили храна. За него оставаше загадка как в една земя, която изглежда толкова тучна, може да няма храна. Бяха намирали злато и скъпоценни камъни, фини тъкани и рядко красиви изделия — всичко, което обикновено биваше скрито, но никаква храна. През целия му живот като войник бягащите отмъкваха със себе си златото и скъпоценностите си, всичко ценно, но изобщо не ги интересуваха такива неща като храни, брашно, зеленчуци и добитък. А тук дори дивечът се срещаше рядко, сякаш някой го беше отвел. Сякаш врагът в отстъплението си взимаше със себе си всичко, което става за ядене. Пълна безсмислица.
Капитанът седна и взе донесената му от един от мъжете бутилка вино. Отпи жадно и разсеяно се зачуди колко още ще се противи преди да се включи в джиканджийския пир.
След като изтри уста с опакото на ръката си, осъзна, че в следващите дни няма да му се наложи да се притеснява от това. Чу воя на кучето, а след него — и крякането на пилетата. Войниците му скоро щяха да приготвят обяда.