Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Разбира се, че знаех. Би трябвало да съм сляп идиот, ако не го знаех.
— Излиза, че слепият идиот съм аз.
— Повечето мъже стават идиоти, когато почнат да мислят с оная си работа — каза Луис. — Дънкан спеше с тая мръсница повече от година.
— И ти не ми каза нищо! Защо?
Луис въздъхна.
— Причината да напусна двора на Родез беше срамът заради една жена. Жената на един благородник ме направи на глупак. Раних го в бой. Докато стигна в Крондор и ме хванат, той беше издъхнал и трябваше да ме обесят за убийство. Тогава се запознах с теб в килията. — Кимна умислено. — Знам как мисли човек, когато е влюбен, когато е заслепен от нечия хубост и се превърне в глупак заради една нежна ласка и топъл дъх. Знам, че жената, която съсипа живота ми, беше пресметлива кучка, която нямаше повече полза от мен, щом оставех ложето й, отколкото от слугата, който й чисти обувките, но дори сега мисълта за нея възбужда глада ми. — Затвори очи, унесен в спомена. — Не мога да твърдя, че ако сега се появи ей там, отвън, и ме покани да споделя ложето й, ще съм достатъчно умен да й откажа — Помълча и добави: — Някои мъже така и не си взимат поука, други го правят преди да е станало късно. Ти от кои си?
— Никога повече не бих искал да се окажа толкова голям идиот — отвърна Ру.
— Да, но се зазяпваш по Хелън Джейкъби и се чудиш какво ли ще е да полегнеш в тези нежни обятия, да положиш глава на този пищен бюст, да усетиш как краката й се увиват около теб.
Ру погледна Луис и присви очи.
— Какво ми говориш?
Луис сви рамене.
— Част от това е каквото би се чудил всеки здрав мъж, защото Хелън е красива жена, с топъл и нежен нрав — и аз съм си мислил за всички такива жени, макар че съм пазил тези мисли за себе си — всички мъже го правят, — но другата част е самият Рупърт Ейвъри, който търси нещо, което си няма.
— Какво е то?
— Не знам, приятелю — каза Луис и се надигна. — Но каквото и да е, няма да го намериш в прегръдките на друга жена, както не си го намерил в прегръдките на жена си или на Силвия Истърбрук — Той посегна и потупа Ру по главата. — Ще го намериш тук. — След което го докосна по гърдите. — И тук.
Ру въздъхна.
— Може би си прав.
— Знам, че съм прав — каза Луис. — Освен това Хелън е опасна по свой начин, както беше опасна Силвия.
— Защо? — попита Ру. — Силвия ми измени и се опитваше да използва Дънкан, за да убие Карли, та тя да се омъжи за мен, а после да убие и мен, за да ми вземе богатствата. — Той изгледа в упор Луис. — Не мислиш, че Хелън е такава, нали?
— Не — отвърна с въздишка Луис. — Тя е опасна по друг начин. Тя наистина те обича. — Обърна се към вратата и добави: — Когато това свърши, ще постъпиш добре, ако я отпратиш. Грижи се за нея, ако трябва, но не я дръж край себе си, Ру. Сега трябва да ида да се погрижа за фургоните. Ти си почини. Имаш нужда.
Ру остана да седи сам, с усещането, че всичките му сили са се изцедили. Единственото, което можеше да направи, бе да се премести на един диван до масата и да легне на него с лице надолу, за да не притиска раненото си рамо. Хелън била влюбена в него? Невъзможно. Да го харесва — да. Да е благодарна за грижите му за нея и децата — да. Но да го обича? Невъзможно.
И изведнъж усети как целият му гняв, цялата болка и самота в живота му избиха на повърхността. Никога не се беше чувствал толкова глупаво, толкова нелепо, толкова изигран. Двама души, за които беше мислил, че го обичат, се бяха наговорили да го убият и бяха мъртви.
А сега Луис му казваше, че жената, на която той се възхищаваше повече от всичко на света, е влюбена в него и че той трябвало да я отпрати. Сълзите бликнаха сами и той остана да лежи, изпълнен със съжаление и яд от собствените си недъзи. Сънят дойде бързо, след като изтощението надмогна самосъжалението, и сякаш бяха минали само няколко кратки мига на отдих, когато Луис дойде и му каза, че е време да тръгват.
Ру се изправи на треперещите си крака и остави Луис да му помогне да стигне до подредените за тръгване фургони. Карли, Хелън и децата вече бяха в каляската, готови за път.
— Оставих те да спиш до последната минута — каза Луис и му даде знак да се качва.
Ру погледна през рамо и видя, че слънцето изгрява.
— Трябваше да сме тръгнали преди час.
Луис сви рамене.
— Работата беше много и времето не стигна. Но още един час, и вече няма да сме в безопасност. — И посочи на запад.
В сивата светлина на утрото Ру видя стълбовете дим в далечината. Горящи къщи. На северозапад също се мяркаха отблясъци от пожарища.
— Близо са.
— Да — кимна Луис.
— Да тръгваме.
Ру се качи в каляската и се присви до Карли. Хелмут, синчето му, седеше от другата страна на майка си, а Хелън бе седнала между двете си деца. Абигейл седеше на пода, между краката на Карли, играеше си с една кукличка и си пееше песничка. Ру отпусна глава на рамото на жена си и затвори очи.