Престолът от драконова кост

— Спокойно — каза той, — ние сме приятели.

Монахът закри лицето си с ръка.

— Убихте ги всичките, а сега искате и нас да убиете! — извика той с приглушен глас, който звучеше повече отчаяно, отколкото изплашено.

— Той е римър — каза Бинабик, — затова не бива да се учудваш, че злослови по адрес на кануките. Помогни му да се изправи, приятелю Саймън.

Саймън хвана мъжа за кокалестия лакът, през черния ръкав, и внимателно го изправи, но когато се опита да го заведе при Бинабик, той се отскубна.

— Какво правите?! — извика монахът и попипа гърдите си, за да хване Дървото. — Искате да изоставя останалите? Не! Махайте се!

— Останалите? — Саймън учудено погледна Бинабик. Тролът повдигна рамене и почеса ушите на вълчицата. Куантака се озъби, сякаш представлението я забавляваше.

— Има ли други оцелели? — предпазливо попита момчето. — Ще помогнем и на теб, и на тях, ако можем. Аз съм Саймън, а това е приятелят ми Бинабик. — Монахът го изгледа подозрително. — Вече познаваш Куантака — добави Саймън и веднага съжали за неуместната си шега. — Ела! Кой си ти? Къде са другите?

Монахът, който беше започнал да си възвръща присъствието на духа, го изгледа недоверчиво, после погледна трола и вълчицата. Когато пак се обърна към Саймън, част от напрежението му вече я нямаше.

— Ако ти си наистина… добър ейдонит, воден от милосърдие, тогава те моля да ме извиниш. — Тонът на монаха беше скован, като на човек, който не е свикнал да се извинява. — Аз съм брат Хенгфиск. А вълкът… — той извърна поглед — вълкът ваш спътник ли е?

— Вълчица е — каза рязко Бинабик, преди Саймън да отговори. — Съжалявам, че те е изплашила, римърсгардецо, но трябва да признаеш, че не те е наранила.

Хенгфиск не му отговори, а каза на Саймън:

— Изоставих двете си задължения за твърде дълго. Сега трябва да отида при тях.

— Ще дойдем с теб — каза Саймън. — Вероятно Бинабик ще може да помогне. Той си служи много умело с билки и разни подобни неща.

Римърът свъси вежди, от което очите му сякаш изпъкнаха още повече. Усмивката му беше горчива.

— Много любезно предложение, момче, но се страхувам, че на брат Лангриан и брат Докайс няма да помогнат никакви… земни церове. — Той се обърна и тръгна клатушкайки се към гъстата гора.

— Почакай! — извика Саймън. — Какво се е случило с манастира?

— Не знам — каза Хенгфиск, без да се обръща. — Не бях там.

Саймън призова с поглед Бинабик да го подкрепи, но тролът изобщо не си даде труд да го последва. Вместо това извика подир накуцващия монах.

— Ей, брат Хенгфиск?

Монахът се обърна и викна:

— Какво искаш, троле? — Лицето му бе червено като домат.