Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
Той внезапно замълча.
— И? — напрегнато попита Мая, завладяна от разказаната от вуйчо й история. — И какво решава накрая?
— Не се знае. Творбата не е завършена. Трябва всичко да се препише от начало до край, да се изгради композиционно, да се обмисли стилистиката и към всичко това да се добави добре премерен идеологически финал.
— Ако е идеологически премерен, тогава сестрата би трябвало да съобщи за брат си в милицията — замислено каза тя. — Но и това е някак… Не знам. Сега не живеем във времена, когато трябва да се възхищаваме на хора като Павлик Морозов.
— Така е — позасмя се Георгий Степанович. — Но не можем и да го оставим на свобода, за да продължава да убива деца. Това не е по съветски. Той трябва да умре. Сам да намери смъртта си. Например да го сгази кола или да се удави, или да се разболее от нещо неизлечимо. Тогава всичко ще бъде правилно. Злото е наказано, а на сестрата не се налага да става доносница. Както се казва, и вълкът сит, и агнето цяло. Е, какво, ще се заемеш ли?
— Разбира се. А какъв срок ми даваш? — делово попита Мая.
— Срок ли? — Той учудено повдигна вежди над дебелите рамки на модните си очила.
— Имам предвид, в кой брой планираш да го публикуваш?
— Ти какво, да не помисли, че съм решил да публикувам това в моята „Епоха“? — смая се Георгий Степанович. — Да не си полудяла! Още начаса ще ме уволнят от работа и ще ме изключат от партията.
Сега дойде нейният ред да се учудва.
— Но защо? Какво толкова скандално има в това?
— Е, как не разбираш? Нали всички знаят, че ти си ми племенница, аз те назначих на работа. Все още нямаш никакво име на писател и изведнъж — в списанието. Това се нарича протекционизъм. Здравата ще си изпатя. У нас мастити автори чакат с години да ги публикуваме, така че ако те вкарам в броя още с първата ти работа — не защото тя е гениална, а защото си моя роднина, просто няма да ме разберат. Да не искаш да ме скараш с цялата литературна общественост?
— Чакай, вуйчо Жора. — Мая разтърси глава. — Какво общо имам аз? Не става дума за мен…
— А за кого според теб става дума? Именно за теб. Ти трябва — тупна той с длан по папката, поставена пред него на масата — да преправиш това, да го препишеш и да го публикуваш под свое име. Какво, не ме ли разбра?
— Не. — Тя окончателно се обърка. — Защо под мое име? Защо не може това да се публикува от името на Лена? Да, аз ще свърша доста работа по редактирането, това може да се спомене в предговора…
— Глупаче. — Вуйчо й меко се усмихна. — Ти нищо не разбираш. Това ще бъде твоят пробив в литературата. Ти си много способно момиче, пишеш прекрасно, роден литератор си, имаш прекрасен изказ, свой собствен стил, но онова, което пишеш, не е интересно и не може да бъде интересно на никого.
Очите на Мая се напълниха със сълзи.
— Защо?
— Ами защото човек на твоята възраст не може да бъде интересен на хората, които четат моето списание. Ти все още си виждала твърде малко, малко си живяла, не знаеш много за живота, така че просто нямаш какво да кажеш на читателите, които са надхвърлили четирийсетте. А моето списание се чете от хора, които са минали четирийсетте, хора сериозни, видели и патили. Ти, Маечка, си философ, ровиш се в мислите, но за да предадеш грамотно своите мисли, ти трябва добър сюжет, а ти не умееш да измисляш сюжети. Фантазията ти е бедна. А твоята приятелка е имала богата фантазия. Тя е успяла да измисли история, нещо повече, успяла е да влезе в кожата на своята героиня, да се превърне в нея, да живее нейния живот, да мисли с нейната глава, да чувства с нейното сърце. Разбираш ли? Ти нямаш тази дарба. После, когато станеш известна и обичана, ще ти простят всичко — и липсата на фантазия, и бедността на сюжетните линии, ще те обикнат за стила и мислите ти. Но за да стане това, трябва първо да станеш известна и обичана, трябва да накараш читателя да прочете това, което ще напишеш, и да запомни името ти. Нещо повече, той трябва да запомни как е чел романа ти и не е бил в състояние да го остави по цели нощи, защото му е било интересно, защото романът ти го е завладял. И ти ще можеш да направиш това, ако вземеш ръкописа на своята приятелка и го поправиш. А аз, от своя страна, ще се постарая да пробутам романа в някое прилично периферно списание, където никой няма да мърмори, че ти си ми племенница. Ще организирам добро представяне в пресата, критици, за теб ще се заговори. Всичко ще се получи, Маечка, всичко ще се получи, ако ме слушаш.