Капан за мишки

— Мога само да предположа. Този човек си е сложил перука и мустаци и е дошъл при вас под чуждо име и измислен претекст, за да се поинтересува от вашите бележки и дневници отпреди трийсет години. Не е представлявал никакво издателство, никой в Испания не е възнамерявал да превежда и издава всичко това, но той е бил готов да плати доста пари, за да види за какво сте размишлявали и писали, когато сте били начинаеща авторка. Помислете, Мая Виталевна, за какво е било това.

— Нищо не разбирам — притеснено каза тя. — За какво може да е било? Какво може да го е интересувало от живота ми от онзи период? В него нямаше нищо интересно. Учех в Литературния институт, работех във вестник, много пишех… Срещахме се с Женя, исках да се омъжа за него, после го направих. Родих първото си дете. Нищо друго не ми се е случвало.

— Случвало ви се е, Мая Виталевна. В живота ви е присъствала Елена Шляхтина, чиято личност така и не опознахме докрай. Колкото повече научаваме за това момиче, толкова повече въпроси изникват. И господин Ситников, нарекъл се Сергей Иванович Клюев, много е искал да узнае какво ви е известно за Елена. В нейния живот е имало някаква тайна и за него е било важно да знае дали тя е споделила тази своя тайна с вас, или не е. Е, какво ще кажете, Мая Виталевна? Споделила ли е?

Истомина се състаряваше буквално пред очите ми, стремително и както ми се струваше, необратимо. Тя вече никога няма да стане предишната, дори когато мине време и всичко се забрави, така и ще си остане старица — прегърбена, трепереща и губеща сили.

— Не — глухо издума тя, без да ме погледне.

— Не? Не е споделила?

— Не — повтори тя малко по-твърдо.

— Но вие все пак сте научили. — Това беше полувъпрос, полутвърдение.

— Аз се… досетих.

— Кога?

— Неотдавна.

— А по-точно?

— Когато ми показахте снимката на онзи милиционер.

— Личко ли?

— Не, на другия. Преди два дни.

— Забелин?

— Да, струва ми се… Не запомних името.

— Значи все пак сте го познали?

— Познала ли? — Тя ме погледна учудено и неразбиращо и поклати глава. — Не, не съм си го спомнила. Но в този момент всичко се подреди… Макар че би трябвало да се подреди по-рано… Не помислих… по-точно, не исках да мисля за това. Така е по-честно. Аз не исках. — Най-сетне тя ме погледна прямо и открито и на мен ми се стори, че това й костваше огромни усилия. — Трябваше да се досетя още тогава, когато ми казахте, че Лена е имала брат.

— Вие наистина ли не го знаехте?

— Не. Не ви лъжа, наистина не знаех. Ще трябва да ви разкажа… Никой, освен мен и вуйчо Жора, не знае за това.