Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Да отидем в кабинета. — Тя посочи с ръка вратата на стая, в която още не бях влизал. — Съпругът ми има гости, в хола е с тях.
Е, най-сетне, защото вече бях започнал да мисля, че Мая Виталевна изобщо не живее със съпруга си. Общувахме от половин година, дори малко повече, а господин Чаинов така си и оставаше за мен полумитична фигура — нито веднъж не го бях виждал.
Онова, което Истомина нарече „кабинет“, се оказа съвсем миниатюрно стайче, две трети, от което заемаше бюро с компютър. Наоколо бяха струпани книжа, папки, ръкописи, на пода на високи, заплашващи всеки момент да рухнат купчини бяха наредени книги.
— Извинете, тук е толкова тясно — смутено каза Мая Виталевна, — все не намирам време да подредя.
— Ваш ли е кабинетът? Или на съпруга ви?
— Мой. Нямаме място за два кабинета, мъжът ми работи предимно в лабораторията си, прибира се само за през нощта. Вярно, не е много удобно, но какво да се прави. — И тя разпери ръце.
Да, разбира се, ако не беше вуйчо Жора, професор Чаинов би могъл да работи в дома си. Наистина, няма какво да се направи.
Истомина седна зад бюрото, а аз се настаних на стола, от който предварително свалих купчина тежки папки.
— Мая Виталевна, давате ли си сметка какво става? — попитах строго.
— Не — потиснато поклати глава тя. — Нищо не разбирам. Ако не съм сбъркала и човекът, когото показаха по телевизията, е същият, който дойде и се представи като Клюев… Не разбирам защо е било нужно това.
— Мога само да предположа. Този човек си е сложил перука и мустаци и е дошъл при вас под чуждо име и измислен претекст, за да се поинтересува от вашите бележки и дневници отпреди трийсет години. Не е представлявал никакво издателство, никой в Испания не е възнамерявал да превежда и издава всичко това, но той е бил готов да плати доста пари, за да види за какво сте размишлявали и писали, когато сте били начинаеща авторка. Помислете, Мая Виталевна, за какво е било това.
— Нищо не разбирам — притеснено каза тя. — За какво може да е било? Какво може да го е интересувало от живота ми от онзи период? В него нямаше нищо интересно. Учех в Литературния институт, работех във вестник, много пишех… Срещахме се с Женя, исках да се омъжа за него, после го направих. Родих първото си дете. Нищо друго не ми се е случвало.
— Случвало ви се е, Мая Виталевна. В живота ви е присъствала Елена Шляхтина, чиято личност така и не опознахме докрай. Колкото повече научаваме за това момиче, толкова повече въпроси изникват. И господин Ситников, нарекъл се Сергей Иванович Клюев, много е искал да узнае какво ви е известно за Елена. В нейния живот е имало някаква тайна и за него е било важно да знае дали тя е споделила тази своя тайна с вас, или не е. Е, какво ще кажете, Мая Виталевна? Споделила ли е?
Истомина се състаряваше буквално пред очите ми, стремително и както ми се струваше, необратимо. Тя вече никога няма да стане предишната, дори когато мине време и всичко се забрави, така и ще си остане старица — прегърбена, трепереща и губеща сили.
— Не — глухо издума тя, без да ме погледне.
— Не? Не е споделила?
— Не — повтори тя малко по-твърдо.
— Но вие все пак сте научили. — Това беше полувъпрос, полутвърдение.
— Аз се… досетих.
— Кога?
— Неотдавна.
— А по-точно?
— Когато ми показахте снимката на онзи милиционер.
— Личко ли?
— Не, на другия. Преди два дни.
— Забелин?
— Да, струва ми се… Не запомних името.
— Значи все пак сте го познали?
— Познала ли? — Тя ме погледна учудено и неразбиращо и поклати глава. — Не, не съм си го спомнила. Но в този момент всичко се подреди… Макар че би трябвало да се подреди по-рано… Не помислих… по-точно, не исках да мисля за това. Така е по-честно. Аз не исках. — Най-сетне тя ме погледна прямо и открито и на мен ми се стори, че това й костваше огромни усилия. — Трябваше да се досетя още тогава, когато ми казахте, че Лена е имала брат.
— Вие наистина ли не го знаехте?
— Не. Не ви лъжа, наистина не знаех. Ще трябва да ви разкажа… Никой, освен мен и вуйчо Жора, не знае за това.
В апартамента на приятелката си Мая Лена Шляхтина пазеше ръкописи. И онези, които изпращаше за творческите конкурси, и другите, над които работеше в свободното си време. Тя искаше да стане писателка и беше сигурна, че дори да не получи необходимото образование, ще успее да постигне своето.