Капан за мишки

Слава се обади на няколко пъти, каза, че ще се забави, и я помоли да не тъгува. Дойде към десет, уморен, но в добро настроение, целуна Олеся и веднага седна на масата. Тя дълго изчаква подходящ момент, за да каже това, което искаше. Най-сетне й се стори, че моментът е дошъл.

— Слава, бременна съм — съобщи тя с усмивка.

Той я погледна със съчувствие, като че тя беше болно коте.

— Ох-ох-ох, горкичката ми. — Ситников нежно я погали по ръката. — В коя седмица?

— Седмата.

— Е, нищо, не е късно. Не се тревожи.

— За какво не е късно? — не разбра Олеся.

— За аборт.

Тя остана като гръмната.

— Слава, ти не ме разбра. Ние с теб ще си имаме дете. Абсолютно сигурно е, че детето е твое, всичко съм пресметнала.

Ситников внимателно остави чашата с вино и избърса устните си със салфетка.

— Олесенка, мисля, че се бяхме разбрали: никакви пресмятания. Само абсолютна сигурност.

— Но аз съм абсолютно сигурна!

— Само абсолютна сигурност, на която аз мога да вярвам.

— Какво, не ми ли вярваш? Мислиш, че съм сбъркала?

— Пиленце, нищо не мисля. Не мога да понасям да мисля какво мислят другите и какво смятат. Това е безсмислено занимание. Вярвам само на себе си. С теб решихме веднъж завинаги, че ще родиш едва когато аз ти разреша, а аз ще ти разреша едва тогава, когато лично съм сигурен, че детето е мое. Обяснявал съм ти какви условия са нужни за това. Първото и основно: Гриша да отсъства дълго време. Докато това условие не е спазено, няма какво да обсъждаме. Така че ще направиш аборт и приключваме с този въпрос.

— Славочка, чуй ме — заговори меко Олеся. — Ние с Гриша си лягаме заедно много рядко, сто пъти съм ти го казвала. Той работи много и често пие, има други жени и ти го знаеш. Изобщо не се интересува от мен. Не сме били близки вече два месеца. Два месеца, Слава. Това са девет седмици. А аз съм бременна от седем. Така че това може да бъде само твое дете и ничие друго. Слава, моля те, разреши ми да се разведа с Гриша. Ще се оженим с теб и ще отглеждаме нашето дете. Та нали това искахме от самото начало?

— Така е — усмихна се той. — И непременно ще стане така, обещавам ти. Но не сега. Не с тази бременност.

— Но защо? Защо, Слава? Защо трябва да чакаме друг случай?

— Аз трябва да бъда сигурен. А сега в нищо не съм сигурен. И изобщо не разбирам защо превръщаш такава дреболия в проблем? Направи аборт — и толкоз. И не е нужно да говорим повече. Колко си направила вече? Пет? Десет? Е, ще направиш още един.

— Един — тихо отговори Олеся. — Само един. Преди да се запознаем с теб. Ако направя втори аборт, после може изобщо да не родя, как не разбираш? И няма да имаме свое дете.

Тази мисъл й се струваше кощунствена. Тя никога не бе подозирала, че с такава невероятна сила ще пожелае да има дете. Винаги бе мислила за децата като за бреме, ненужно и тягостно, и тайно се бе радвала, че Гриша не настоява тя да роди колкото може по-скоро, а свекърът й не се оплаква, че годините си вървят, а той така и няма свои внуци. Но сега, когато всичко стана случайно и лекарят потвърди бременността, Олеся сама не можеше да се познае. Желанието да има дете растеше и укрепваше с всеки час. Тя беше сигурна, че детето е от Слава, а още повече бе готова да обича този зараждащ се живот. Как, как можеше да не го роди? Как беше възможно да го махне? Не, не и не. Тя ще убеди Слава, ще го придума, ще му докаже… Това желано и любимо дребосъче непременно ще се роди и тя ще го отглежда заедно с единствения мъж, със своя най-любим, най-красив, най-умен мъж.