Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Но нали това е… кражба — промълви тя.
— Защо да е кражба? Нищо подобно. Ти вървиш през гората, виждаш на земята да се търкаля парче дърво и разбираш, че то е точно с размера и формата, които ти трябват, за да издялаш дървената фигурка, която си замислила много отдавна. Или вземаш това парче дърво, донасяш го вкъщи и създаваш шедьовър, или не го вземаш и то продължава да се търкаля на земята, никому непотребно и незабелязано от никого. Нима това е кражба — да вземеш дървото и да го превърнеш в прекрасна статуетка, на която хората ще се любуват?
— Парчето дърво никой не го е направил, никой не е вложил в него своя труд — упорито възрази Мая.
— Добре — сговорчиво се съгласи Георгий Степанович, — нека не е парче дърво. Нека е дървена фигурка — чепата, грозна, зле изработена, която някой е изхвърлил на бунището, защото не му е трябвала. Ти я виждаш и разбираш как можеш да я поправиш, за да я превърнеш в произведение на изкуството. Нима това е кражба?
Партийната конференция, на която се бе забавил бащата на Мая, завърши много късно, родителите й пристигнаха на вилата чак към полунощ и през цялото това време Георгий Степанович уговаря племенницата си, увещава я, привежда редица доводи и аргументи. И в края на краищата успя да я придума.
— През всичките тези години бях сигурна, че съм преправила ръкописа на Лена — тихо изрече Истомина. — И едва сега разбрах, че това не е било ръкопис… не е била измислена история. Фактически е било дневник. Тя е описвала собствения си живот. Ако знаех по-отрано, че Лена е имала брат, който се е самоубил, още тогава щях да се сетя. Но не съм знаела…
Не е знаела. Никой нищо не е знаел. Всички са били толкова чудесни, нищо незнаещи, нищо неразбиращи, а Олег Личко е изгнил в лудницата.
Никой не е принуждавал Елена Шляхтина да дава лъжливи показания срещу Личко, тя го е направила съвършено доброволно, спасявайки брат си. И не е имало никакъв таен живот, в който са били въвлечени други хора. Имало е един психично болен брат и една сестра, която го е следяла. Ето за какво са й трябвали болничните листове. Тя не е могла да се преструва на болна, за да не ходи на работа, а същевременно да напуска за цял ден общежитието, затова е отивала да „боледува“ у приятелка, която „се е грижела за нея“. Главоболие, виене на свят — как да провериш това, още повече че тя е имала недоизлекувана черепна травма. Симптомите на вегетативно-съдовата дистония са основание за издаване на болничен лист. Отворих папката, извадих нужните страници: точно така, всички дати на извършените убийства бяха в периоди, когато Шляхтина не е ходела на работа поради заболяване. Всъщност болничните листове бяха повече от престъпленията, но и това е разбираемо: Елена е трябвало систематично да наблюдава брат си, за да не изпусне началото на поредната криза.
Шляхтина е следяла брат си. А Олег Личко е проверявал местата на възможното появяване на маниака, които е изчислявал по някаква своя методика. И ето че са се срещнали — вманиаченият по научните подходи служител в информационно-аналитичния отдел при щаба на Градското управление на вътрешните работи и циничната коравосърдечна красавица Лена Шляхтина. Запознали са се. Може да не са били близки, но все пак са се запознали. Той може да й е казал с какво се занимава. А тя? Тя се е уплашила. Той се е приближил твърде много до брат й. Елена очевидно е гледала да бъде в течение на действията на милицията, отивала е до мястото, откъдето брат й е отвличал детето, наблюдавала е как оперативните работници търсят свидетели. Моментът е бил повече от удобен и тя сама е казала, че е видяла подозрителен млад мъж, който е наблюдавал децата и е задавал на нея, на Шляхтина, странни въпроси, и изобщо се е държал странно, и е говорел някакви чудовищни неща за някакво дете, което е убил и заровил… и е посочила дори мястото. Това не е било трудно — та нали е следяла брат си и е знаела със сигурност кого, къде и как е убил той и къде е скрил телата. Милицията е знаела къде точно е бил намерен предишният труп, мястото е съвпаднало с описаното от свидетелката, а по-сериозни доказателства не са им били нужни. Та нали в наказателното дело и в постановлението на съда е посочено, че Е. В. Шляхтина е видяла как на 14 септември 1975 година този млад мъж е вървял заедно с момиченце и е дала подробното описание на това момиченце: как е изглеждало, с какво е било облечено, каква играчка е носело в ръцете си. Какво повече?
Ето каква картинка се подреждаше, ако съпоставехме това, което ми разказа Истомина, с онова, което бе написано в документите, и с всичко останало, което бяхме успели да разкрием.