Капан за мишки

Не е знаела. Никой нищо не е знаел. Всички са били толкова чудесни, нищо незнаещи, нищо неразбиращи, а Олег Личко е изгнил в лудницата.

Никой не е принуждавал Елена Шляхтина да дава лъжливи показания срещу Личко, тя го е направила съвършено доброволно, спасявайки брат си. И не е имало никакъв таен живот, в който са били въвлечени други хора. Имало е един психично болен брат и една сестра, която го е следяла. Ето за какво са й трябвали болничните листове. Тя не е могла да се преструва на болна, за да не ходи на работа, а същевременно да напуска за цял ден общежитието, затова е отивала да „боледува“ у приятелка, която „се е грижела за нея“. Главоболие, виене на свят — как да провериш това, още повече че тя е имала недоизлекувана черепна травма. Симптомите на вегетативно-съдовата дистония са основание за издаване на болничен лист. Отворих папката, извадих нужните страници: точно така, всички дати на извършените убийства бяха в периоди, когато Шляхтина не е ходела на работа поради заболяване. Всъщност болничните листове бяха повече от престъпленията, но и това е разбираемо: Елена е трябвало систематично да наблюдава брат си, за да не изпусне началото на поредната криза.

Шляхтина е следяла брат си. А Олег Личко е проверявал местата на възможното появяване на маниака, които е изчислявал по някаква своя методика. И ето че са се срещнали — вманиаченият по научните подходи служител в информационно-аналитичния отдел при щаба на Градското управление на вътрешните работи и циничната коравосърдечна красавица Лена Шляхтина. Запознали са се. Може да не са били близки, но все пак са се запознали. Той може да й е казал с какво се занимава. А тя? Тя се е уплашила. Той се е приближил твърде много до брат й. Елена очевидно е гледала да бъде в течение на действията на милицията, отивала е до мястото, откъдето брат й е отвличал детето, наблюдавала е как оперативните работници търсят свидетели. Моментът е бил повече от удобен и тя сама е казала, че е видяла подозрителен млад мъж, който е наблюдавал децата и е задавал на нея, на Шляхтина, странни въпроси, и изобщо се е държал странно, и е говорел някакви чудовищни неща за някакво дете, което е убил и заровил… и е посочила дори мястото. Това не е било трудно — та нали е следяла брат си и е знаела със сигурност кого, къде и как е убил той и къде е скрил телата. Милицията е знаела къде точно е бил намерен предишният труп, мястото е съвпаднало с описаното от свидетелката, а по-сериозни доказателства не са им били нужни. Та нали в наказателното дело и в постановлението на съда е посочено, че Е. В. Шляхтина е видяла как на 14 септември 1975 година този млад мъж е вървял заедно с момиченце и е дала подробното описание на това момиченце: как е изглеждало, с какво е било облечено, каква играчка е носело в ръцете си. Какво повече?

Ето каква картинка се подреждаше, ако съпоставехме това, което ми разказа Истомина, с онова, което бе написано в документите, и с всичко останало, което бяхме успели да разкрием.