Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
И не е имало, наистина не е имало никаква важна клечка, която е трябвало да бъде спасена от съд с помощта на първия попаднал под ръка „обвиняем“. Шляхтина е давала показания, била е много убедителна и искрено са й повярвали. А делото е вървяло демонстративно гладко, защото е трябвало да бъде приключено по-бързо, та милицията, следствието и съдът да се отчетат пред ЦК, така че следствието си е затваряло очите за дреболиите и незначителните, според него, несъответствия. Абе я стига с тия дреболии, какво значение имат те, когато разполагаме с обвиняем и свидетел. А че Личко не признава — това си е нормално. Та той е луд, на кого са притрябвали неговите признания, те не струват и пукната пара. Ще почистим дреболиите, ще окълцаме стърчащите краища, където трябва, ще забършем тук-там — и всичко ще е тип-топ.
А после изникваше въпросът, който вече неведнъж си бях задавал. Какво да се прави с истинския убиец, та той да не направи нищо повече и да не стане очевидно, че е бил осъден невинен човек?
Отговорът е бил измислен много отдавна от Георгий Степанович. Трябвало е той да умре. Само че едно е автор да убие герой, а съвсем друго — да убиеш човек в живота. Един автор може да прави всичко, което поиска, той може да разболее героя от страшна и нелечима болест, да накара отровна змия да го ухапе, да го блъсне под колелата на автомобил — и авторът няма да бъде наказан. А в живота? Нима Лена Шляхтина е извадила късмета нейният нещастен луд брат наистина да се самоубие? И повече не е било нужно да я измъчва мисълта, че един невинен човек е осъден, а животът на някое дете все още е под заплаха. И то не на едно, а незнайно на колко деца.
А може и да не се е измъчвала? Вкарала е Личко зад решетките и е спяла спокойно? Съдейки по това, което успях да науча за нея, угризенията на съвестта не са били в нейния репертоар. Тя е била цинична, коравосърдечна, жестока и студена. Само фактът, че е наблюдавала как брат й си избира деца, отвлича ги и ги убива, а нищо не е правела, говори много. Тя е била безжалостна и абсолютно безнравствена. Тогава защо не е предала брат си на милицията веднага — още щом е научила страшната истина за него? Ами защото е трябвало да допише своята книга, за да „има ефекта на избухнала бомба“. Не й е достигал материал, не й е достигал опит, който да вложи в книгата си. Брат й е изнасилвал и убивал деца, а тя е провеждала експеримент на живо и с любопитството на учен е наблюдавала неговия ход.
Вероятно по-късно тя би пожелала да пише за преживяванията на човек, дал лъжливи показания и вкарал в затвора невинна жертва. И този човешки материал е щял да бъде интересен. Народът ще чете в захлас книга, в която с такава сила и правдивост е описан толкова страшен нравствен опит.
А може би й се е дощяло да провери какво ще изпитва, ако докара родния си брат до самоубийство? И това е можело да послужи като добър материал за поредна книга. Или е убила брат си? Бутнала го е от прозореца? И едновременно е решила две задачи: предотвратила е по-нататъшните убийства, които биха накарали всички да разберат, че осъденият Личко е невинен, и е придобила безценния опит на братоубийца.
Господи, колко е чудовищно…
Но така или иначе, оставаше още един въпрос: защо е загинала Лена Шляхтина? Самоубила ли се е? Или все пак някой я е убил? Кой? И защо?
И още един въпрос: какво е търсил Ситников-Клюев в книжата на Истомина? Историята на брата убиец и сестрата наблюдател? Глупаво. Тази история много отдавна е била публикувана в романа на Истомина „Сестра“, отпечатан за пръв път през 1977 година в списание „Алтай“, и Ситников със сигурност го е прочел, щом се е интересувал от творчеството на младата писателка, приятелка на Лена Шляхтина. А дори и да не го е прочел, пак е странно: за какво са му били дневниците, бележниците и работните скици, щом е налице издаден роман? Значи има нещо друго. Какво? И защо не тогава, а едва сега? Каква друга тайна е криела Шляхтина? Какво друго е можела да сподели тя с Мая?
— Освобождавам ви срещу подпис, че няма да напускате града — безизразно проговори дебелият червендалест следовател, без да поглежда Олеся в лицето. — Ще ви моля да не напускате Москва без моето знание и разрешение. Ясно ли е?
— Да. Благодаря.
— И се молете на господ свекър ви да оцелее. Тогава всичко може да се размине като тежка телесна повреда, а не като опит за убийство. Друг член от кодекса, по-малка присъда. Ясно ли е?
— Да — тъпо повтори тя и кой знае защо, отново добави: — Благодаря.