Капан за мишки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Дорошин #3
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0576-8
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Капан за мишки». Краткое содержание книги:
Според капитана от милицията Игор Дорошин, за извършените престъпления има възмездие. За да помогне на приятеля си, чиито баща на времето е бил затворен в психиатрия за убийствата на шест деца, Игор се захваща с разследване на делото. Въпреки изтеклите години, той успява крачка по крачка да докаже, че е бил несправедливо обвинен. И започват нови убийства, изнудвания, измами… Участниците в извършените някога престъпления все още са живи — и бизнесменът Аргунов, и висшият чиновник Ситников, и бившият милиционер Забелин, и писателката Истомина… Пружината на капана, наречен живот се навива, за да се разпусне неумолимо и раздаде всекиму справедливост…
— Колко ще струва това?
— Нищо — веднага отговори Виктор Албертович.
— Но…
— Правя го за Андрей и в крайна сметка — за дъщеря си. Колкото по-спокойно му е на душата, толкова по-леко ще общува с него Юля.
Някак не бях се сетил за това… Излиза, че като помагам на Мусатов да търси истината за баща си, аз помагам за укрепване на отношенията му с Юля. Какъв глупак съм, а! От друга страна, ако съм влюбен в Юля, това значи, че искрено й желая доброто, искам всичко с нея да е наред, да бъде щастлива. Е, като не е с мен — какво? Важното е тя да е добре. Та аз не искам тя да се чувства зле, нали така?
Това ме успокои. И аз се заех с прозаични домакински работи, пуснах прахосмукачката, напазарувах, сресах котките, почистих им ушичките и зъбките, орязах им ноктите. Не мога да кажа, че бяха във възторг, но кога ме е спирало това?
Периодично поглеждах в интернет в търсене на нова информация, която са изровили вездесъщите журналисти, но не се появи нищо ново, освен снимката на самия Ситников. Красив мъж, младолик, строен, добре поддържан.
Вечерта отново превключвах криминалните хроники по телевизионните канали. По всички програми се говореше едно и също, практически дословно се повтаряше сутрешната сводка, с изключение на това, че Ситников не е убит, а само тежко ранен. Само по един канал чух малко допълнение:
— Няколко дни преди трагедията Вячеслав Ситников даде интервю на наш кореспондент по повод водените в Държавната дума дебати по законопроекта, внасящ поправки в закона за недвижимата собственост…
На екрана се появи Ситников и заговори нещо заплетено за инвестициите в строителството, за защитата на правата на инвеститорите и за не знам какво още, все така животрептящо. Превключих на друг канал, проснах се на дивана и се загледах в някакъв екшън с Брус Уилис. На корема ми уютно мъркаше Карма и аз си помислих, че неделният ден е към края си…
Но се оказа, че той едва започвал. Защото по телефона ми се обади Мая Виталевна Истомина.
— Игор, можете ли да говорите?
— Мога. Какво се е случило?
— Гледах новините… Там предаваха за покушението над някой си Ситников от Министерството на икономическото развитие.
— Да, имаше такова нещо.
— Ами че това е той!
— Кой „той“? — попитах тъпо, без да откъсвам очи от екрана и опитвайки се да не изпусна нишката на събитията. В екшъните всичко се развива толкова бързо! Малко да се разсееш — и непременно изпускаш нещо важно.
— Ами този, Клюев.
— Кой Клюев?
Наистина в този момент нямах равен по глупост.
— Човекът, когото бяха изпратили от испанското издателство. Сергей Иванович Клюев.
Тогава най-сетне ми просветна. И аз мигом забравих за телевизора, за екшъна и за Брус Уилис.
— Вие… сигурна ли сте? — попитах предпазливо, за да не подплаша късмета.
— Почти.
— Какво значи „почти“? Той ли е или не?
— Разбирате ли, той имаше друга прическа и мустаци, а сега излъчиха интервю, което е дал наскоро. В него няма мустаци и косата му е съвсем друга — сигурно е бил с перука, когато дойде при мен, — но познах гласа му. И после, мимиката, моториката, движенията на устните, жестът, с който върти химикалката, когато говори… Те са буквално същите. Освен това той има характерен любим израз, често повтаря: „разбирате ли“ — припряно и развълнувано говореше Истомина, а в моята глава вече се въртяха най-разнообразни нови догадки…
— Мая Виталевна, може ли да дойда сега при вас? Трябва да поговорим.
— Да. — По гласа й почувствах, че се посмути. — Да, разбира се, Игор, елате.
Стори ми се, че тя е остаряла за няколкото дни, през които не бях я виждал. Та нали бях идвал у Истомина съвсем наскоро, когато й показвах снимката на Забелин, а сякаш бяха минали десет години. Сигурно й се бе случило нещо. Може би прословутият вуйчо Жора й бе направил поредния номер, беше опозорил племенницата си пред външни хора, например може да я бе нарекъл крадла, която го е обрала до шушка и е оставила стареца без покрив над главата, а хората са повярвали, та затова толкова се бе притеснила.