Капан за мишки

— Не — учудено промълви Мая. — Не бях стигнала до тази папка.

— И по-рано не си го чела?

— Не, не съм. Изобщо сега за пръв път чета всичко това. Лена никога не ми е показвала какво пише.

— Ясно, ясно — промърмори той, отнесен в мисли за нещо свое.

— Е, ще тръгваме ли или не? — нетърпеливо попита момичето. — Скоро ще затворят магазините, а ние тепърва трябва да напазаруваме, инак няма какво да ядем на вилата.

— Тръгваме. — Вуйчо Жора решително стана. Мая се учуди, че той взе папката, а не я остави на дивана. — Тръгваме, Маечка. Ще напазаруваме, а на вилата ще си поговорим.

— За какво? — уплаши се тя. — Случило ли се е нещо?

— Не. Но трябва да си поговорим.

Сърцето й радостно запърха. Значи вуйчо й Жора бе харесал това, което бе написала приятелката й! Тя и за миг не се усъмни, че той ще предложи да публикуват ръкописа. Може би ще е нужна редакторска работа, да, със сигурност ще е нужна, и то сериозна, и е възможно той да поиска самата Мая да свърши тази работа и да напише предговор или дори — о, нещо повече! — авторска статия, и ще публикува всичко това в своето списание. Списание „Епоха“, мигар е шега! Любимото списание на съветската интелигенция, за което човек може да се абонира само с връзки или ако е приближен на „кръга“. Хората си го предават от ръка на ръка, като „Новий мир“ или „Иностранная литература“, за него се записват предварително в библиотеките. Да те публикуват в „Епоха“ няма цена, дори да става дума само за предговор, но пък в твоята библиография ще фигурира името на прочутото списание.

Да, ставаше дума именно за публикация. Но далеч не за такава, за каквато си бе помислила Мая Истомина.

— Това трябва да се преправи от началото до края — строго каза Георгий Степанович, след като пристигнаха на вилата, разтовариха чантите с продукти и седнаха на верандата да пият чай със сладко. — Дори не да се преправи, а да се напише отново. Всичко е много лошо. Но в него има зрънце, на което всички ще клъвнат.

— Какво зрънце?

— Преживяванията на човек, който проумява, че негов близък е страховит убиец, и не знае какво да прави. Там е налице цялата гама от тези преживявания и емоции. Отначало е обикновеното любопитство, защото братът се държи странно, неадекватно, и ти се иска да разбереш какво се крие зад това. После е съжалението, когато вече знаеш, че той е душевноболен. Съчувствието. Стремежът да помогнеш. После ужасът, когато сестрата научава, че брат й изнасилва и убива деца. Тя не знае какво да прави — дали да го издаде, или да се преструва, че нищо не знае. Претегля кое й е по-скъпо: животът на чуждото дете, което той непременно ще убие, ако остане на свобода, или животът на родния й брат, този толкова любим човек, заедно с когото е пораснала. Тя се измъчва, преценява всичките „за“ и „против“.